Хризафий беше доволен, защото бе успял да вкара отрова в душата на страховития воин…

„На форума се извисяваше голяма църква, която носеше името „Свети Апостоли”. Зад нея имаше пазар с много хора, всеки викаше и предлагаше собствената си стока. Докато минаваха и оглеждаха това, което се предлагаше, Едекон забеляза някакъв римски патриций, който явно бе изпаднал в тежко състояние. Въпреки че бе прокъсана и мръсна, тогата му със син кант подсказваше, че е от знатен произход. Мъжът предлагаше великолепен дървен стол, целият в дърворезби. На единия подлакътник на стола имаше гравирана сърна, а под другия – вълк. Хризафий се загледа в стола само за миг. Това бе стара изработка, сега такива мебели не се правеха. За съжаление сега не беше време за покупки.

Едекон също огледа стола.

– Сега няма къде да го сложа, а в юртата също ще стои смешно – каза огромният хун.

Като изгледа внимателно хуна, евнухът каза:

– Градът има много лоши страни: шумът, насилието, пренаселеността, тук смъртта дебне от всеки ъгъл и не можеш да я усетиш, но в същото време тук е събрано цялото богатство на света. Градът е притегателен център за най-умните хора в света, тук са всички учени, писатели, най-добрите занаятчии, политици, най-богатите търговци, тук има много разкош. Има хора, които не познават града. Може цял живот да живеят в палатиум, без въобще да общуват с тази паплач. Животът тук е прекрасен и лесен. Бих дал живота си, но не бих напуснал този град! Не мога да живея никъде другаде освен тук!

Кир Едеко, ти искаш ли да живееш в този град? Да имаш собствен дворец? Да прекарваш дните си в разкош, да изяждаш всеки ден по една плешка или бут? – докато говореше, Хризафий си спомни как хунът бе ръфал бута и се намръщи. – Личи си, че ти си изискан човек, културен, ценител на красотата – евнухът явно много сериозно огъна своята съвест, за да каже тези неща, – че не си роден да живееш сред дивите хуни! Ти си патриций! – Той си спомни, че Едекон бе спал в конюшнята, в сламата при конете. Като се опитваше да не се намръщи, той добави: – Ти си роден да спиш в сатенени чаршафи! Вечерите при теб да спят най-красивите жени! Всички да те желаят и да ти казват: „Кир Едеко! Кир Едеко!”

Хунът едва не се захили. Той сам бе предпочел юртата пред двореца. За да излъже евнуха, той каза:

– Майка ми е скирска принцеса. Личи ли ми, че хуните не са от моята класа? – той се наведе към евнуха и му подшушна: – Ще ти кажа нещо под секрет, не им го казвай, но те малко вонят!

В този момент зловонният дъх на Едекон едва не повали Хризафий на земята.

– Ти ми предлагаш дворец тук, в Константинопол? – попита учуденият Едекон, а очичките му се смалиха още повече и станаха хладни и пресметливи.

– Да! Същият като онзи, в който сега живееш.

– Дворец като този, в който живеем?! Целият от гладък блестящ мрамор, застлан с дебел, мек килим?! – Едекон нарочно се правеше на малоумен. – Искам дворецът ми да има килим, за да може конят ми да не се подхлъзва!

Хризафий се намръщи. Този варварин… Той мислеше да вкара коня си в двореца! Килим… Килим…

Евнухът осъзна, че възприема вонящия хун като малко дете, което не е съвсем наред с ума. Хризафий за пореден път се увери колко прав бе василевсът, като смяташе, че само с дрънкулки и близалки ще успее да подкупи тези хора. Тази задача се бе оказала най-лесната за него, а в началото бе смятал, че ще е много трудна. Как да не е лесна, щом този не мислеше за златото и двореца, а за килима?

Изведнъж обаче, като стана съвсем сериозен, Едекон каза:

– Искам да живея в същия дворец!

– В този дворец не може! Той е на императора!

– Искам точно този дворец! Кой знае какъв дворец ще ми дадете! Или този, или не искам друг! – докато говореше, Едекон заприлича на огромно хлапе с грозно, надрано лице. Хризафий беше доволен, защото бе успял да вкара отрова в душата на страховития воин. В първия момент евнухът се притесни, защото наистина не можеше да обещае, че ще даде двореца на василевса на Едекон. После обаче той си даде сметка, че това желание никога няма да бъде изпълнено. Защо да не обещае, след като знае, че никога няма да му се наложи да изпълни това обещание?

– Добре, ще получиш същия дворец – каза примирено Хризафий.

Евнухът се забавляваше вътрешно, като си представяше подобния на чудовище Едекон в присъствието на благородните патриции. Как ли щяха да приемат обезобразения до неузнаваемост изрод като равен на тях? Той бе толкова грозен, че сигурно дори готите щяха да го избягват.

– Ще получиш същия дворец, но и ти трябва да направиш нещо за мен! Искам нещо в замяна!

– Какво? – попита Едекон, но му личеше, че е разсеян. Той се заглеждаше по тълпата.

– Трябва да убиеш Атила!…“

откъс от многотомната история „Тангра“, автор Токораз Исто

Скоро Европа и светът щяха да им принадлежат…

„Тази вечер бе последната им покрай морето. Авитохол погледна към безкрайната водна шир. Тук брегът се извисяваше и от едната страна лагерът бе защитен от скалите и морето. Само птица можеше да прелети от този край на лагера. Но не за това мислеше българинът. Той гледаше морето и не мислеше за нищо. Стоеше като зашеметен. Струваше му се, че може да види света до неговия край. Изведнъж осъзна къде се намира. Той бе стигнал до тук, до този край на света. Животът му не бе преминал в степта и на изток, както бе смятал като дете, а тук, на запад. Сега сякаш се събуждаше от дълъг сън. Какво правеше тук? От известно време бе влязъл в една борба, в непрекъснато преследване и дебнене. Кога и как ли щеше да свърши всичко това?

Изведнъж зад гърба си българинът чу шум от битка. Нима нападението на Евгениус бе започнало? Авитохол посегна към меча си и веднага се затича към лагера. Неусетно се бе отдалечил от своите спътници. Звуците, които долавяше, не бяха звънтене на железни остриета, а ударите бяха по-тъпи. Колкото повече се приближаваше, толкова повече разбираше, че това не беше битка. Гласът на Юлий бе звънтящ и се редуваше с чистите викове на някой по-възрастен мъж. Това беше тренировъчен двубой.

Когато се приближи, Авитохол различи безпогрешно двамата бойци. Това бяха Юлий и вуйчо му. Те се дуелираха с рудиуси. Момчето, макар и по-младо, беше много бързо и с добра техника. Личеше си, че кръвта му е млада и буйна и иска да прилича на онези стари римляни, които са имали морал и чувство за чест и са покорили половината свят. Момчето нападаше, а мъжът се бранеше. Отстрани обаче се виждаше, че Марцелин се радва на успешните атаки на племенника си. Той го оставяше да напада и води битката. В погледа на момчето гореше огън, който бе подклаждан от амбициите, от младостта, от стремежа да живее. Авитохол не можеше да не се усмихне. Точно от такива хора днес имаше нужда Рим. Днешните римляни бяха преяли, мързеливи и отегчени. Те първо бяха загубили битката с живота, а след това с хуните и другите варвари. Това бе разликата, римската кръв се бе уморила и залиняла, а тази на варварите бликаше и извираше млада, силна, желаеща победи, стремяща се към живота. Това момче, Юлий, бе едно добро начало за Рим. Ако начело на Западната империя застанеше такъв човек, Рим го очакваха само добри дела.

Авитохол се опитваше да сравни римските деца с хунските. За него беше ясно защо хуните щяха да побеждават. Те искаха да владеят света, да властват над съседните народи. Тяхната кръв беше млада и гладна. Скоро Европа и светът щяха да им принадлежат.“

откъс от многотомната българска история „Тангра“

Не само хората, понякога дори природата и Вселената се изправят срещу него…

„– Всеки човек преди всичко трябва да бъде добър човек. Това е нещо, което разбрах при дългото си скитане из света. Светът е недостъпен за лошите хора. Тези, които са ограничени, не могат да го опознаят, защото всъщност не се интересуват от него. Такива хора са обърнати към себе си и се смятат за център на света. Когато не си любопитен и светът не те интересува, дори да го обиколиш, много малко неща ще видиш от него, а още по-малко ще разбереш. Лошият човек не разбира света, защото неговата злоба отблъсква хората и те се затварят. А когато не опознаеш хората, няма как да разбереш мястото, където живееш. Освен това лошите хора отиват на едно място не като приятели и гости, а като завоеватели. Където и да погледнат, те виждат само неща, които могат да присъединят, откраднат или покорят, а това им пречи да опознаят света такъв, какъвто е. Те смятат, че светът е техен, а той всъщност не е на никого.

Лошите и ограничените, както не могат да видят света, така не могат да опознаят и живота си.  И само добрият човек може да бъде жив. Останалите хора са мъртви, независимо от страх, предубеждение, лошота или мързел.

– Но, татко, това не е вярно! Великите мъже не са миролюбци, а са завоеватели!

– Ти мислиш така, защото си учен в Торе. Сега ще ти разкажа нещо, а ти опитай да схванеш разликата между хунското Торе и българското „Да”.

Между воина и боеца има разлика. Бойците са хора, които се нуждаят от непрекъснато съпоставяне, съревнование, битки и насилие. Те обаче са обречени да воюват вечно, докато някой ден не загубят. Това е неминуемо. Боецът предизвиква света и хората, те му отговарят със същото и непрекъснато воюват с него. Не само хората, понякога дори природата и Вселената се изправят срещу него. Той е обучен да воюва, но това е обречено, защото той ще загуби тази битка. Когато някой ден се обърне назад, ще разбере, че зад гърба си е оставил само насилие и печал. Той е бил обсебен от тази битка, но всъщност нищо не е постигнал.

Воинът осмисля пътя си и след като е бил боец, продължава да променя себе си. Воинът е и боец, и философ. Той е боец на духа.

Торе изгражда бойци, такива са хуните. Те са народ от бойци. Много от номадските народи са добри бойци, но не са воини.

„Да” на българите, освен бойци, изгражда и воини. Разбира се, никой не може да те направи воин. Това ти трябва сам да сториш, но „Да” ти дава този тласък да продължиш.“

откъс от поредицата „Тангра“

Какво са ни дали номадските племена и защо били смятани за най-добрите воини в света?

„– Учителю, може ли да ни разкажете повече за степните народи? – помоли Ибрахим.

Мавляна реши, че това ще е добре и продължи:

– Ще ви разкажа за тези народи, но само за това какъв е бил приносът им към военното дело.

Ето например, скитите измислили стремената, които били кожени. За помощ на своите жени те привързвали кожени върви отдолу с клуп, в който стъпвали с меките си кожени обувки, докато яздели. По-късно започнали да ги ползват и по време на битка. Въпреки това те не могли да се изправят на гърба на коня, стъпвайки на стремената, и така да нанесат силен сечащ удар с оръжието си. Затова, макар и да воювали на гърба на коня си, скитите не били много ефективни в битка. Скитският меч – акинак, бил дълъг два лакътя. Той бил много удобен в битка с пехотинци и в близък бой, но почти безполезен при конна битка. Освен с акинак, скитите били въоръжени и с двойноизвит лък. Това било най-страховитото оръжие в древността. С него се стреляло по-лесно от гърба на кон. Правел се от сухожилия, кости и дърво. Направата му обикновено отнемала няколко месеца. По-късно започнали да го наричат български, но българският лък бил по-къс от скитския. Българите стреляли с по-къси стрели. Те били по-дебели и здрави. С тях се стреляло по-бързо и не се налагало дълго да се разпъват тетивата, което правело конника много нестабилен. Друго оръжие на скитите били малките метални брадви.

Сарматите измислили железните стремена, на които можели да стъпят много по-здраво. Те първи започнали да се изправят, докато яздели и така да секат. Заменили скитския акинак с по-дълъг и по-тежък меч, заточен от двете страни. С него можели да секат от гърба на коня. Те измислили повод на коня, който при битка да може да се пуска и така ръцете им да са свободни, за да секат с две ръце. При сарматите се появило дълго бойно копие с тежко острие. Това копие им позволило при вихрена атака напред да нанесат удар във врага с цялата маса на коня и ездача. Стремената използвали да затъкват краката си и да поемат силата на удара. За да понесат конете такъв тежък удар, сарматите започнали да ги защитават, отначало с плетени ризници, а после и с по-тежки брони. Те поставили началото на западноевропейското рицарство. Една част от сарматите се заселили в Полша и отначало поляците, а по-късно балтите и немците приели тяхната тежковъоръжена конница. Не случайно рицарското въоръжение през цялото Средновековие се наричало „сарматско въоръжение”. Продължение на сарматската традиция са: рицарската броня, рицарският меч, рицарското копие, рицарският шлем и щит. Атакуващата във вихрена атака сарматска тежка конница, цялата лъщяща с бронята и оръжието си, представлявала страховита гледка, която впечатлявала хронистите и хората, които наблюдавали отстрани. А тези, които имали нещастието да видят тази гледка срещу себе си, изтръпвали в очакване на челния сблъсък.

Мавляна замълча, за да остави време на еничарите да си представят гледката на сарматската конница и да й се насладят. После продължи:

– Това тежко въоръжение на конницата променило тактиката и стратегията на сарматите и за дълъг период ги направило непобедими. Така се затвърдило тяхното владичество в степите и то продължило до появяването на аланите, които създали технология за закаляване на стоманата. Това позволило на аланите да създадат по-тънко, по-дълго, по-леко и по-здраво острие от останалите народи. Техните остриета с лекота изпреварвали и пречупвали дългите сарматски двуостри мечове.

Железните сарматски стремена повлекли след себе си ред други изобретения. Аланите сменили несигурното кожено сарматско седло с високо удобно дървено седло. То било обвито с кожа, вече много по-здраво закрепено с широки ремъци. Сбруята била направена така, че седлото по никакъв начин не можело да падне или да се откачи. Тя позволявала на аланите да висят настрани и с едната ръка да управляват коня, а с другата да държат аланското оръжие и да се дуелират. Лекотата на аланския меч им позволявала да се бият с една ръка. Аланите поставили твърди подметки на обувките си, което им помогнало да са много по-стабилни на седлото, опирайки се на стремената. Те измислили „малко” откритие, което им дало голямо предимство, а именно тока на обувките.

Еничарите очакваха да чуят нещо друго, например оръжие. Никой не очакваше, че токът на обувките може да бъде предимство в битка. Мавляна усети объркването им и каза:

– Да, да, именно токът на обувката. Той не е измислен, за да изглежда човек по-висок, а е бил нужен на конниците, за да се изправят по-сигурно на стремената, без опасност да се изплъзнат от тях.

След аланите от изток дошли хуните. Тяхната сила се крепяла на развитието на всички изобретения. Хуните донесли в Европа и направили познати за света две много важни открития, а именно ризата и панталоните. Техните саби били модифицирана версия на аланските мечове, но сабята била още по-дълга и с по-широко острие, за да се върти по-лесно. Тя била крива, за да позволява на острието да посече противника, без да се вклини в него. Защото правите остриета се задържали в противника и при продължаването на движението на коня нерядко се стигало до падане от седлото.

Когато хуните нахлули в Европа, какво заварили там – Западната римска империя и Византия, които били наследници на античните бойни умения. Тяхната конна войска била на много ниско ниво. Конникът в Римската империя застилал на гърба на коня си килим. Така той се друсал на гърба му и нито можел да го управлява добре, нито имал стремена, за да се изправи и да сече. Освен това конниците били въоръжени с разновидност на късия римски меч – гладиус. Като капак на всичко и римляните, и византийците били облечени с туники и поли. Представете си колко неудобно било да се язди кон с туника. Тя непрекъснато се закачала в клоните, а в битката можело да те обесят на размъкнатата ти дреха.

Освен ризата и панталона, хуните донесли в Европа и маслото. Преди това то не било познато на европейците и те използвали само зехтин.

Така хуните се срещали с римляните и византийците. Елитните хунски воини, яздещи превъзходни коне, седящи на високо дървено седло със стремена, с обувки с токове, облечени с удобните за яздене дрехи – панталон и риза, и въртящи сабя. Римляните и византийците се друсали като чували с картофи, въоръжени с късите си пехотински мечове. Естествено, че хуните побеждавали не само защото били по-добри воини, а защото технологията и опитът на номадските племена, които били смятани за най-добрите воини в света, им осигурявали това предимство.

След хуните и Атила се появили аварите, а после българите и всеки народ усъвършенствал въоръжението. Българите се раждали по конете. За да е по-удобен за ползване от конник, българите започнали да скъсяват скитските лъкове и ги правели по-дебели и здрави. Стрелите ставали все по-къси и дебели. С тях се стреляло по-бързо. За да стрелят по-бързо и в залп, българите въвели свирещите, направляващи стрели. Те имали саби и мечове, а конете, с които участвали в битка, били държани свободни и диви. Българите изработили различни тактики. Те измислили „чувала” – обграждане на вражеските войски и пълното им унищожаване. Кръстосаният огън също бил тяхно изобретение. Българите били народът, който пръв създал държава в Европа, изградена на основата на източната цивилизация, която съществува и до днес.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

С този удар щеше да прекърши гръбнака на римляните и да пресече всеки опит за съпротива

„Двамата римляни препускаха към него. Те бяха оставили място между себе си, точно колкото той с неговия Вилам да премине от там. Изглеждаше така сякаш ще го атакуват от двете страни едновременно. Това нито за миг не го смути. Атила виждаше късите, широки и здрави остриета на техните паранзониуми. Плоските им остриета за миг отразиха залязващото слънце и го заслепиха. Атила не се страхуваше. Отдавна бе забравил лошите предзнаменования от сутринта. Битката бе като горещата вода на терма. Той се потапяше в нея, отдаваше й се. Тя бе като мехлем за душата му. Атила беше сигурен, че мечът му ще пресече едновременно двете вражески остриета, пък били те и на паранзониуми. Той знаеше, че всички воини наоколо следят това, което се случва между него и двамата римски генерали. За миг изпита опиянение. Беше наясно, че ако победи двамата римляни, неговите хуни ще се нахвърлят върху отстъпващите легионери, както орел над опитваща се да избяга и да се скрие змия. Ако той победи, това щеше да бъде половината победа и ясен знак за следващ разгром. Поражението на Рим щеше да бъде такова, че Западната империя щеше да рухне. Сега всичко бе в неговите ръце и в този единствен удар. Толкова силно стисна дръжката на меча, че ако не беше толкова здрава, сигурно щеше да я счупи. Това оръжие бе изковано от Бог в момента на Сътворението, преди още да ги бе имало хората, зверовете и земята, и бе дадено на хората. Само външно приличаше на всички други мечове. Атила знаеше, че моменти като този вещаеха пътя на неговата лична легенда. Това, че римските генерали Авит и Майориан го атакуваха едновременно, беше шанс, подарък от боговете. Каганът осъзнаваше, че му предстои най-голямата победа в живота му, с един удар само щеше да пресече двата паранзониума. По този начин щеше да покаже, че хунското оръжие е по-добро от измислиците на западните воини и нещастните им опити да му се противопоставят. С този удар щеше да прекърши гръбнака на римляните и да пресече всеки опит за съпротива. С един удар само щеше да реши тази битка, да покори целия западен свят. Докато препускаше, без да намали и най-малко ход, насочи Вилам между конете на Авит и Майориан. Стисна дръжката на меча и се изправи на стремената. Високото седло и стремената му даваха предимство. Отгоре виждаше волевите им лица. След миг, само след миг те щяха да са други, те щяха да се срещнат с десницата и меча на Бог…“

откъс от шести том „Атила“ от поредицата „Тангра“

Ние, българите, сме уникален народ!

„Най-мразените народи в света винаги са били тези, които са претендирали, че имат директна връзка с Бог и са натоварени с мисия. Разбираемо е защо е било така. Било е много трудно да се воюва или спори с такива народи. Двата най-изявени мисиянски народи в света са евреите и българите. Те са били свързани още от Междуречието. Някои изследователи смятат, че юдеите били наречени така, „хора отвъд реката”, когато живеели отвъд река Ефрат и тя била наричана още с най-древното си име Буранун. Тогава юдеите били източните семити или акади, а българите – шумерите. Българите са предали своята мисия на евреите.

На останалите народи им било трудно да се изправят в спор, битка или да живеят редом с нас. Освен чисто военно, те са воювали срещу нас и идеологически. Били са принудени да правят това. През цялото време са ни мразели, но и са се бояли от нас. Римляните и ромеите воювали с българите по няколко начина. Те или говорели за нас, че сме недостойни и незначителни, гордостта им не позволявала даже да допуснат, че сме равни с тях, а какво остава, че ги превъзхождаме. Друго, което правели, било да ни игнорират. Така доскоро изглеждаше все едно изведнъж в V–VІ век нашият народ се появява от нищото. Те не са ни споменавали, отнасяли са се с нас все едно не съществуваме. Точно заради това пътуването на Атила (Аспарух) изглежда като идване от недрата на Азия, появяване от нищото, а то не е било такова. Византийските и римски историци не пишат за българите, за да не могат някой ден техните наследници да претендират за тяхното наследство. Те са били сигурни, че някой ден светът ще се управлява от наследниците на същите тези българи. Затова е много трудно да разберем кои са били нашите предци, как са живели и какви са били. Така те създали от българите една мистификация. Българите са „липсващият народ”, „бяло петно” на картата на света. Това било правено напълно умишлено. Аз задълбочено изучавах движението, нрава и историята на всички номадски народи. Древните християнски хронисти, за да объркат още повече нещата, използвали и други похвати. Освен да премълчават, понякога наричали народа ни с имената на съществуващи народи. Така например българите били наричани още: скити, сармати, кимерийци, масагети, хуни, варвари, бурджани, кумани, печенеги и с още много други имена, при условие, че с някои от тези народи били близки, с други не чак толкова. Други от имената, с които ни описвали, те сами измисляли.

Това е причината да сме били наричани с толкова различни имена и днес е трудно да проследим историята си. В историческата поредица „Тангра“ разказвам за всичко това.“ – Токораз Исто

Нашият народ бил предвождан от владетел, известен като Зиези

– Нашите корени се крият в най-дълбока древност, още в сътворението на света. Ние сме първите, които са започнали да разпръсват божествена светлина сред хората. Чувал ли си за хунорите?

Не бях чувал за никакви хунори, затова само повдигнах рамене. От одеве се чувствах толкова обиден, но само стисках юмруци, мълчах и нищо не казвах.

– За да ни покани да дойдем тук, преди време при нас дойде един от вашите най-мъдри мъже. Беше сляп българин, каза, че е тумир, изпратен лично от кана на българите. Той ни разказа историята на хуните, така както самите ние не я знаехме.

Бях чувал за тумир, но не вярвах и на думичка от това, което Ат казваше.

– Той ни разказа, че първите сведения за нашия народ са отпреди три хиляди и петстотин години в Месопотамия.

Сигурно съм гледал разсеяно, защото Ат ме попита:

– Знаеш ли къде се намира Месопотамия?

Не знаех какво означава Месопотамия, нито къде се намира. Ат разбра това и продължи:

– Месопотамия означава Междуречие. Това е една от най-плодородните земи, намира се между реките Тигър и Ефрат, точно от другата страна на Персия. Някога там е бил раят.

– Мислих, че Тракия е най-плодородната земя – реших и аз да изпъкна със знания. Ат обаче веднага отговори и така се почувствах още по-зле.

– Наскоро Руа, моят чичо, се върна от Тракия, Мизия и Мала Скития. Той ми разказа за онези земи. Месопотамия обаче била началото на цивилизацията. Та има сведения, че ние, хуните, сме живели отначало в Месопотамия. Тогава ни наричали хунори, което означавало господари. Във всички надписи обаче, които и до днес се намират в Междуречието, освен хунори, отпред местните народи слагали още едно ху, за да означат народа ни, което означавало могъщ. Може би затова днес се наричаме хуни. И така, тогава ние сме били известни като ху хунори, което ще рече Могъщите господари. Нашият народ бил предвождан от владетел, известен като Зиези. Според тумира това бил първият хунски кан. Той също бил от рода Дуло. Представяш ли си, родът на Каратон, Улдин и днес на Руа, Октар, Муенчак, Ойбарс, както и на техните по-далечни предци кан Каламбер и кан Алп Бий, е отпреди три хиляди и петстотин години? Според вашия тумир Дуло означавал вечен, безсмъртен… “

откъс от многотомната история „Тангра“

Точно когато реши, че опасността е преминала и си отдъхна…

„Отново се сети за децата си, те бяха като малки пиленца, които се гушеха в гнездото и чакаха да им донесе храна. Пак му се прииска да докосне знака, но бе изненадан от силен удар в щита. Той се стресна от трясъка. Какво беше това? После веднага се сети. Това бяха някакви хунски бойни ласа с две или три каменни или железни топки. С тях варварите се опитваха да ги ударят или да ги закачат и извадят от бойния строй. Мъжът осъзна, че трябва да внимава. В този момент усети изтъркулването на каменните топки, те паднаха от щита и минаха от дясната му страна, където бе новият воин, онзи който бе заместил поразения от стрела във врата негов другар. Топките на аркана паднаха покрай него и тежко тупнаха на земята. Мъжът внимаваше да не го закачат, защото те бяха свързани с въже, което можеше да се оплете в краката му. И точно когато реши, че опасността е преминала и си отдъхна, онзи, който държеше ласото, го издърпа силно. Легионерът бе забравил, че краят на ласото все още е в ръцете на някой хун. Топките оживяха, те подскочиха нагоре, като трите глави на хищна хидра, оплетоха се, увиха се покрай десния му крак. За миг той се препъна, опита се да пренесе центъра на тежестта върху левия си крак, но той бе слаб и наранен и се подгъна. След миг мъжът рухна тежко на земята, при което изпусна щита. Той гледаше синьото небе, безмилостното слънце надзърташе през прозореца, който се бе открил, след неговото падане. Там той видя черни облачета. В първия момент те му заприличаха на ято птици. Учуди се, защото не бе виждал такива птици, толкова дълги и тънки и така близо летящи, в такъв синхрон. Отначало те летяха нагоре, после изведнъж изчезнаха, а след това като една се обърнаха надолу и се стрелнаха към земята. Той искаше, но не можеше да се изправи. Всичко това бе замислено предварително. Ласото трябваше да отвори дупка в тестудото, а стрелците веднага насочваха стрелите си право към отвора. Мъжът наблюдаваше стрелите, които толкова бързо летяха към него, право към гърдите му. Той затвори очи, а устните му промълвиха:

– Всички ще умрем!“

откъс от дванадесети том „Авитохол“

Различното при българите бе това, че воините не бяха последователи, а водачите не бяха лидери

„Ако си българин, трябва да осъзнаваш „матрицата“ и да си извънматричен. Тогава всичките ти притеснения и страхове ще изчезнат. Не допускай талазите на неосъзнатото да те заливат, да те удавят и подчинят! В тези мътни пластове не се опитвай да излезеш отгоре, да властваш и подчиняваш „матрицата“, защото това ще означава, че си все така зависим от нея! С тълпите, с множеството се борят хора, които са слаби, това те правят, за да оцелеят. Българинът не обръща внимание на тълпата, защото тя не го касае! Той не воюва с нея, защото не я забелязва! Военачалниците и лидерите са над тълпата, за да я ръководят, но те са точно толкова зависими от нея, колкото и обикновения воин. За съжаление в много редки случаи водачите са извънматрични. В обществото хората биват три вида. Последователите са най-много. Те са хора, на които другите казват как да живеят, за какво да се борят, към какво да се стремят. Техните възгледи, морал, дори мечтите им са определяни от някой друг. Тези хора винаги следват някого или нещо. Дори когато смятат, че изборът е техен, те грешат. Тези хора са сивото множество, тълпата, те са олицетворение на „матрицата“ и са най-подвластни на нея. Втората група са водачите, те са лидерите, генералите, владетелите. За съжаление те са точно толкова подвластни на „матрицата“, колкото и последователите. В повечето случаи последователи следват водачите, макар че това е илюзия. Всъщност и двете групи се подчиняват на едни и същи закони, които са извън тях – тези на „матрицата“. Лидери и последователи са включени в една игра, в която са взаимно зависими. Обикновено лидерите не са много по-различни от последователите, отличават се най-много по стремежа към власт и безскрупулност. Много често имената на хората, които остават „изсечени“ в общественото съзнание, са на лидерите. За съжаление времето доказва, че всичко това е било моментно. Третата група са аутсайдерите. Това са хората извън обществото, декласираните, тези които са смятани за непригодни. Те често биват изхвърлени, оттласнати, изолирани. Тях никой не ги забелязва, те са дъното, утайката, низвергнатите. Това обаче е само привидно. Всъщност и те са в матрицата, но именно от тях могат да произлязат истинските лидери. Водач на „матрицата“ може да бъде само извънматричен. Ако се замислиш, ще видиш, че именно странните хора, чешитите са допринесли за човечеството и неговото развитие, повечето от тях са били аутсайдери и различни.

Различното при българите беше това, че воините не бяха последователи, а водачите не бяха лидери. Никой от воините не ламтеше да стане лидер. Дуло бяха определени да властват и носеха този „кръст“, но не го правеха заради властта. Когато воините от Вокил трябваше да ги сменят, те също не ламтяха за властта. Те бяха само наместници – държаха властта, докато истинските владетели – Дуло, се върнат или се появят отнякъде. Българските кане с това бяха уникални, защото не управляваха чрез силата на властта и не заради властта. Те бяха избрани от Тангра първи сред равните. Българите бяха „извънматрична структура“, народ от аутсайдери. Това е нещо, което не може да се обясни и нормалният човек не може да разбере, нещо невъзможно. Затова техният народ бе определян като странен и оставаше неразбран за другите народи. Дори хуните, които са ни много близки, не ни разбираха и често със страхопочитание ни отбягваха, все едно сме чумави.“

откъс от поредицата „Тангра“, Токораз Исто

Някога българите-шумери създали първите градовете в света

„Българинът беше виждал и посещавал много такива градове. Някога блестящи и живи, днес те бяха западнали и населени с много повече хора, отколкото можеха да поберат. Символите на Рим бяха виите – каменните пътища, които свързваха градовете и им осигуряваха търговска и военна връзка. Те като паяжини се разстилаха над територията на цялата империя. Вторият символ бяха градовете, а третият – акведуктите и канализацията. Когато Рим западна, това бяха първите неща, които започваха да се рушат. Виите се рушаха и камъните им се ползваха за други цели, мостовете над реките се рушаха и срутваха и само акведуктите, като безмълвни паметници, продължаваха да се извисяват. Те бяха паметта на това, което е било някога в разцвета на Рим.

След разрухата, която бе настъпила с упадъка на Рим, бяха дошли нашествениците. Всъщност това не беше истинско нашествие, защото нямаше битки и войни. Новите племена просто дойдоха и заеха обезлюдените земи и градове. С тях се бе завърнал животът. Днес градовете кипяха от живот. В тях заедно живееха келтската, римската и варварската култури. В тези градове се зараждаше общество, което не беше номадско, хората се опитваха да живеят като римляни, но по своя си начин. Варварите вече обработваха земята, учеха се на занаяти, които бяха нужни на хората, живеещи в града. В същото време воините, облечени в шарени дрехи, все така мечтаеха за грандиозни битки в откритите площи на степта.

Градът се оказваше по-силен от свободолюбивия дух на хората. Той ги покоряваше и претопяваше. Градът беше странно място. Който и народ да се заселеше в него, започваше да се променя и да живее както народът, населявал го преди това, дори народите да нямаха никаква връзка помежду си. Градът и цивилизацията обезличаваха хората, стените ги притискаха като в затвор. В града „матрицата“ на обществото бе най-видима. Тук, където хората бяха наблъскани един в друг, живееха и ходеха върху главите си, социумът трябваше да е най-добре организиран и се виждаше най-ясно. Мъжът бе сигурен, че дори хуните, затворени в градовете, щяха да започнат да се променят. Някои от тях вероятно щяха да се поболеят заради липсата на свобода и простор и да избягат. Други обаче щяха да опитат да се приобщят, а градът щеше да ги обезличи и формира, докато не ги превърне в граждани.

Мъжът се замисли дълбоко. Някога българите-шумери бяха създали градовете. Въобще града като понятие и структура. Техните градове били първите в света. Означаваше ли това, че те са създали и „матрицата”, може би затова те трябваше да са хората, които да посочат изход от нея? Може би това бе причината така да са привлечени от градовете и носеха мисията, която той много добре познаваше, и точно те бяха хората, които щяха да донесат новия ред на света. Българинът се замисли как ли са се чувствали шумерите, първите цивилизовани хора, когато е трябвало да напуснат градовете и за една нощ да станат номади? Явно вярата им е била много силна, за да се подчинят и чувството им за мисия да надделее. Да! След като бяха създали първите градове в света, религията, писмеността и всички други неща, които днес се наричаха цивилизация, те бяха казали на акадите – източните семити, че един ден просто ще си тръгнат. Така и сторили. Изчезнали, все едно никога не са били сред хората, сякаш се въздигнали към небето. Едва след това хората в Междуречието осъзнали, че те през цялото време говорели за Небето и се наричали синове на Небето.“

откъс от поредицата „Тангра“