Tag Archives: хуни

Държавата трябва да уважава отделния човек, да му дава възможност да ходи с високо вдигната глава

„– Ако искаш тези пратеници да идват тук, не само за да ти се подмажат, да те успокоят и да ти хвърлят прах в очите, трябва да създадеш империя от нов вид. За да имаш държава, в която всички искат да живеят, трябва да дадеш свобода на хората. Нека всеки почувства вътрешната си енергия свободно. Трябва да осигуриш защита на всеки човек и на неговия род и семейство. Добрата държава е тази, в която всеки се чувства значим, неговият живот има стойност, уважаван е и има чест и достойнство.

Държавата трябва да уважава отделния човек, да му дава възможност да ходи с високо вдигната глава. Данъците в нея трябва да са ниски, почти символични. Така правеха българите. Затова навсякъде, където те живееха, създаваха империи, защото всички народи около тях усещаха тяхната духовност и искаха да живеят под десницата на кана ювиги.

Хуните приобщават народите със сила. Трябва да направиш така, че всички доброволно да искат да се присъединят към твоята държава.

След като се погрижиш за телата на хората, трябва да обърнеш внимание и на техните души. Нека нашата империя бъде от осъзнати хора, воини на духа, от личности. Те трябва да създадат просветен народ. В тази империя не бива да има религия, а да властва личното духовно учение. Народът трябва да е обърнат към себе си и да следва своя Път, да изследва Бог, а не да го следва.

Какъв е смисълът да се създава нова империя, ако тя не е от нов тип? Всички стари империи умират. Каква е разликата дали над света ще властват персите, египтяните, асирийците или римляните? Дали са готите, хуните или българите? Има смисъл да създаваш империя само ако тя е нещо ново. Само тогава можеш да разчиташ тази империя да има участ, различна от тази на останалите империи.“

www.orendabooks.com

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Хризафий беше доволен, защото бе успял да вкара отрова в душата на страховития воин…

Tohol_3D_New_small„На форума се извисяваше голяма църква, която носеше името „Свети Апостоли”. Зад нея имаше пазар с много хора, всеки викаше и предлагаше собствената си стока. Докато минаваха и оглеждаха това, което се предлагаше, Едекон забеляза някакъв римски патриций, който явно бе изпаднал в тежко състояние. Въпреки че бе прокъсана и мръсна, тогата му със син кант подсказваше, че е от знатен произход. Мъжът предлагаше великолепен дървен стол, целият в дърворезби. На единия подлакътник на стола имаше гравирана сърна, а под другия – вълк. Хризафий се загледа в стола само за миг. Това бе стара изработка, сега такива мебели не се правеха. За съжаление сега не беше време за покупки.

Едекон също огледа стола.

– Сега няма къде да го сложа, а в юртата също ще стои смешно – каза огромният хун.

Като изгледа внимателно хуна, евнухът каза:

Градът има много лоши страни: шумът, насилието, пренаселеността, тук смъртта дебне от всеки ъгъл и не можеш да я усетиш, но в същото време тук е събрано цялото богатство на света. Градът е притегателен център за най-умните хора в света, тук са всички учени, писатели, най-добрите занаятчии, политици, най-богатите търговци, тук има много разкош. Има хора, които не познават града. Може цял живот да живеят в палатиум, без въобще да общуват с тази паплач. Животът тук е прекрасен и лесен. Бих дал живота си, но не бих напуснал този град! Не мога да живея никъде другаде освен тук!

Кир Едеко, ти искаш ли да живееш в този град? Да имаш собствен дворец? Да прекарваш дните си в разкош, да изяждаш всеки ден по една плешка или бут? – докато говореше, Хризафий си спомни как хунът бе ръфал бута и се намръщи. – Личи си, че ти си изискан човек, културен, ценител на красотата – евнухът явно много сериозно огъна своята съвест, за да каже тези неща, – че не си роден да живееш сред дивите хуни! Ти си патриций! – Той си спомни, че Едекон бе спал в конюшнята, в сламата при конете. Като се опитваше да не се намръщи, той добави: – Ти си роден да спиш в сатенени чаршафи! Вечерите при теб да спят най-красивите жени! Всички да те желаят и да ти казват: „Кир Едеко! Кир Едеко!”

Хунът едва не се захили. Той сам бе предпочел юртата пред двореца. За да излъже евнуха, той каза:

– Майка ми е скирска принцеса. Личи ли ми, че хуните не са от моята класа? – той се наведе към евнуха и му подшушна: – Ще ти кажа нещо под секрет, не им го казвай, но те малко вонят!

В този момент зловонният дъх на Едекон едва не повали Хризафий на земята.

– Ти ми предлагаш дворец тук, в Константинопол? – попита учуденият Едекон, а очичките му се смалиха още повече и станаха хладни и пресметливи.

– Да! Същият като онзи, в който сега живееш.

– Дворец като този, в който живеем?! Целият от гладък блестящ мрамор, застлан с дебел, мек килим?! – Едекон нарочно се правеше на малоумен. – Искам дворецът ми да има килим, за да може конят ми да не се подхлъзва!

Хризафий се намръщи. Този варварин… Той мислеше да вкара коня си в двореца! Килим… Килим…

Евнухът осъзна, че възприема вонящия хун като малко дете, което не е съвсем наред с ума. Хризафий за пореден път се увери колко прав бе василевсът, като смяташе, че само с дрънкулки и близалки ще успее да подкупи тези хора. Тази задача се бе оказала най-лесната за него, а в началото бе смятал, че ще е много трудна. Как да не е лесна, щом този не мислеше за златото и двореца, а за килима?

Изведнъж обаче, като стана съвсем сериозен, Едекон каза:

– Искам да живея в същия дворец!

– В този дворец не може! Той е на императора!

– Искам точно този дворец! Кой знае какъв дворец ще ми дадете! Или този, или не искам друг! – докато говореше, Едекон заприлича на огромно хлапе с грозно, надрано лице. Хризафий беше доволен, защото бе успял да вкара отрова в душата на страховития воин. В първия момент евнухът се притесни, защото наистина не можеше да обещае, че ще даде двореца на василевса на Едекон. После обаче той си даде сметка, че това желание никога няма да бъде изпълнено. Защо да не обещае, след като знае, че никога няма да му се наложи да изпълни това обещание?

– Добре, ще получиш същия дворец – каза примирено Хризафий.

Евнухът се забавляваше вътрешно, като си представяше подобния на чудовище Едекон в присъствието на благородните патриции. Как ли щяха да приемат обезобразения до неузнаваемост изрод като равен на тях? Той бе толкова грозен, че сигурно дори готите щяха да го избягват.

– Ще получиш същия дворец, но и ти трябва да направиш нещо за мен! Искам нещо в замяна!

– Какво? – попита Едекон, но му личеше, че е разсеян. Той се заглеждаше по тълпата.

– Трябва да убиеш Атила!…

откъс от многотомната история „Тангра“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Скоро Европа и светът щяха да им принадлежат…

5_small_1„Тази вечер бе последната им покрай морето. Авитохол погледна към безкрайната водна шир. Тук брегът се извисяваше и от едната страна лагерът бе защитен от скалите и морето. Само птица можеше да прелети от този край на лагера. Но не за това мислеше българинът. Той гледаше морето и не мислеше за нищо. Стоеше като зашеметен. Струваше му се, че може да види света до неговия край. Изведнъж осъзна къде се намира. Той бе стигнал до тук, до този край на света. Животът му не бе преминал в степта и на изток, както бе смятал като дете, а тук, на запад. Сега сякаш се събуждаше от дълъг сън. Какво правеше тук? От известно време бе влязъл в една борба, в непрекъснато преследване и дебнене. Кога и как ли щеше да свърши всичко това?

Изведнъж зад гърба си българинът чу шум от битка. Нима нападението на Евгениус бе започнало? Авитохол посегна към меча си и веднага се затича към лагера. Неусетно се бе отдалечил от своите спътници. Звуците, които долавяше, не бяха звънтене на железни остриета, а ударите бяха по-тъпи. Колкото повече се приближаваше, толкова повече разбираше, че това не беше битка. Гласът на Юлий бе звънтящ и се редуваше с чистите викове на някой по-възрастен мъж. Това беше тренировъчен двубой.

Когато се приближи, Авитохол различи безпогрешно двамата бойци. Това бяха Юлий и вуйчо му. Те се дуелираха с рудиуси. Момчето, макар и по-младо, беше много бързо и с добра техника. Личеше си, че кръвта му е млада и буйна и иска да прилича на онези стари римляни, които са имали морал и чувство за чест и са покорили половината свят. Момчето нападаше, а мъжът се бранеше. Отстрани обаче се виждаше, че Марцелин се радва на успешните атаки на племенника си. Той го оставяше да напада и води битката. В погледа на момчето гореше огън, който бе подклаждан от амбициите, от младостта, от стремежа да живее. Авитохол не можеше да не се усмихне. Точно от такива хора днес имаше нужда Рим. Днешните римляни бяха преяли, мързеливи и отегчени. Те първо бяха загубили битката с живота, а след това с хуните и другите варвари. Това бе разликата, римската кръв се бе уморила и залиняла, а тази на варварите бликаше и извираше млада, силна, желаеща победи, стремяща се към живота. Това момче, Юлий, бе едно добро начало за Рим. Ако начело на Западната империя застанеше такъв човек, Рим го очакваха само добри дела.

Авитохол се опитваше да сравни римските деца с хунските. За него беше ясно защо хуните щяха да побеждават. Те искаха да владеят света, да властват над съседните народи. Тяхната кръв беше млада и гладна. Скоро Европа и светът щяха да им принадлежат.

откъс от многотомната българска история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Не само хората, понякога дори природата и Вселената се изправят срещу него…

„– Всеки човек преди всичко трябва да бъде добър човек. Това е нещо, което разбрах при дългото си скитане из света. Светът е недостъпен за лошите хора. Тези, които са ограничени, не могат да го опознаят, защото всъщност не се интересуват от него. Такива хора са обърнати към себе си и се смятат за център на света. Когато не си любопитен и светът не те интересува, дори да го обиколиш, много малко неща ще видиш от него, а още по-малко ще разбереш. Лошият човек не разбира света, защото неговата злоба отблъсква хората и те се затварят. А когато не опознаеш хората, няма как да разбереш мястото, където живееш. Освен това лошите хора отиват на едно място не като приятели и гости, а като завоеватели. Където и да погледнат, те виждат само неща, които могат да присъединят, откраднат или покорят, а това им пречи да опознаят света такъв, какъвто е. Те смятат, че светът е техен, а той всъщност не е на никого.

Лошите и ограничените, както не могат да видят света, така не могат да опознаят и живота си.  И само добрият човек може да бъде жив. Останалите хора са мъртви, независимо от страх, предубеждение, лошота или мързел.

– Но, татко, това не е вярно! Великите мъже не са миролюбци, а са завоеватели!

– Ти мислиш така, защото си учен в Торе. Сега ще ти разкажа нещо, а ти опитай да схванеш разликата между хунското Торе и българското „Да”.

Между воина и боеца има разлика. Бойците са хора, които се нуждаят от непрекъснато съпоставяне, съревнование, битки и насилие. Те обаче са обречени да воюват вечно, докато някой ден не загубят. Това е неминуемо. Боецът предизвиква света и хората, те му отговарят със същото и непрекъснато воюват с него. Не само хората, понякога дори природата и Вселената се изправят срещу него. Той е обучен да воюва, но това е обречено, защото той ще загуби тази битка. Когато някой ден се обърне назад, ще разбере, че зад гърба си е оставил само насилие и печал. Той е бил обсебен от тази битка, но всъщност нищо не е постигнал.

Воинът осмисля пътя си и след като е бил боец, продължава да променя себе си. Воинът е и боец, и философ. Той е боец на духа.

Торе изгражда бойци, такива са хуните. Те са народ от бойци. Много от номадските народи са добри бойци, но не са воини.

„Да” на българите, освен бойци, изгражда и воини. Разбира се, никой не може да те направи воин. Това ти трябва сам да сториш, но „Да” ти дава този тласък да продължиш.“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Какво са ни дали номадските племена и защо били смятани за най-добрите воини в света?

vuorujenie„– Учителю, може ли да ни разкажете повече за степните народи? – помоли Ибрахим.

Мавляна реши, че това ще е добре и продължи:

– Ще ви разкажа за тези народи, но само за това какъв е бил приносът им към военното дело.

Ето например, скитите измислили стремената, които били кожени. За помощ на своите жени те привързвали кожени върви отдолу с клуп, в който стъпвали с меките си кожени обувки, докато яздели. По-късно започнали да ги ползват и по време на битка. Въпреки това те не могли да се изправят на гърба на коня, стъпвайки на стремената, и така да нанесат силен сечащ удар с оръжието си. Затова, макар и да воювали на гърба на коня си, скитите не били много ефективни в битка. Скитският меч – акинак, бил дълъг два лакътя. Той бил много удобен в битка с пехотинци и в близък бой, но почти безполезен при конна битка. Освен с акинак, скитите били въоръжени и с двойноизвит лък. Това било най-страховитото оръжие в древността. С него се стреляло по-лесно от гърба на кон. Правел се от сухожилия, кости и дърво. Направата му обикновено отнемала няколко месеца. По-късно започнали да го наричат български, но българският лък бил по-къс от скитския. Българите стреляли с по-къси стрели. Те били по-дебели и здрави. С тях се стреляло по-бързо и не се налагало дълго да се разпъват тетивата, което правело конника много нестабилен. Друго оръжие на скитите били малките метални брадви.

Сарматите измислили железните стремена, на които можели да стъпят много по-здраво. Те първи започнали да се изправят, докато яздели и така да секат. Заменили скитския акинак с по-дълъг и по-тежък меч, заточен от двете страни. С него можели да секат от гърба на коня. Те измислили повод на коня, който при битка да може да се пуска и така ръцете им да са свободни, за да секат с две ръце. При сарматите се появило дълго бойно копие с тежко острие. Това копие им позволило при вихрена атака напред да нанесат удар във врага с цялата маса на коня и ездача. Стремената използвали да затъкват краката си и да поемат силата на удара. За да понесат конете такъв тежък удар, сарматите започнали да ги защитават, отначало с плетени ризници, а после и с по-тежки брони. Те поставили началото на западноевропейското рицарство. Една част от сарматите се заселили в Полша и отначало поляците, а по-късно балтите и немците приели тяхната тежковъоръжена конница. Не случайно рицарското въоръжение през цялото Средновековие се наричало „сарматско въоръжение”. Продължение на сарматската традиция са: рицарската броня, рицарският меч, рицарското копие, рицарският шлем и щит. Атакуващата във вихрена атака сарматска тежка конница, цялата лъщяща с бронята и оръжието си, представлявала страховита гледка, която впечатлявала хронистите и хората, които наблюдавали отстрани. А тези, които имали нещастието да видят тази гледка срещу себе си, изтръпвали в очакване на челния сблъсък.

Мавляна замълча, за да остави време на еничарите да си представят гледката на сарматската конница и да й се насладят. После продължи:

Това тежко въоръжение на конницата променило тактиката и стратегията на сарматите и за дълъг период ги направило непобедими. Така се затвърдило тяхното владичество в степите и то продължило до появяването на аланите, които създали технология за закаляване на стоманата. Това позволило на аланите да създадат по-тънко, по-дълго, по-леко и по-здраво острие от останалите народи. Техните остриета с лекота изпреварвали и пречупвали дългите сарматски двуостри мечове.

Железните сарматски стремена повлекли след себе си ред други изобретения. Аланите сменили несигурното кожено сарматско седло с високо удобно дървено седло. То било обвито с кожа, вече много по-здраво закрепено с широки ремъци. Сбруята била направена така, че седлото по никакъв начин не можело да падне или да се откачи. Тя позволявала на аланите да висят настрани и с едната ръка да управляват коня, а с другата да държат аланското оръжие и да се дуелират. Лекотата на аланския меч им позволявала да се бият с една ръка. Аланите поставили твърди подметки на обувките си, което им помогнало да са много по-стабилни на седлото, опирайки се на стремената. Те измислили „малко” откритие, което им дало голямо предимство, а именно тока на обувките.

Еничарите очакваха да чуят нещо друго, например оръжие. Никой не очакваше, че токът на обувките може да бъде предимство в битка. Мавляна усети объркването им и каза:

– Да, да, именно токът на обувката. Той не е измислен, за да изглежда човек по-висок, а е бил нужен на конниците, за да се изправят по-сигурно на стремената, без опасност да се изплъзнат от тях.

След аланите от изток дошли хуните. Тяхната сила се крепяла на развитието на всички изобретения. Хуните донесли в Европа и направили познати за света две много важни открития, а именно ризата и панталоните. Техните саби били модифицирана версия на аланските мечове, но сабята била още по-дълга и с по-широко острие, за да се върти по-лесно. Тя била крива, за да позволява на острието да посече противника, без да се вклини в него. Защото правите остриета се задържали в противника и при продължаването на движението на коня нерядко се стигало до падане от седлото.

Когато хуните нахлули в Европа, какво заварили там – Западната римска империя и Византия, които били наследници на античните бойни умения. Тяхната конна войска била на много ниско ниво. Конникът в Римската империя застилал на гърба на коня си килим. Така той се друсал на гърба му и нито можел да го управлява добре, нито имал стремена, за да се изправи и да сече. Освен това конниците били въоръжени с разновидност на късия римски меч – гладиус. Като капак на всичко и римляните, и византийците били облечени с туники и поли. Представете си колко неудобно било да се язди кон с туника. Тя непрекъснато се закачала в клоните, а в битката можело да те обесят на размъкнатата ти дреха.

Освен ризата и панталона, хуните донесли в Европа и маслото. Преди това то не било познато на европейците и те използвали само зехтин.

Така хуните се срещали с римляните и византийците. Елитните хунски воини, яздещи превъзходни коне, седящи на високо дървено седло със стремена, с обувки с токове, облечени с удобните за яздене дрехи – панталон и риза, и въртящи сабя. Римляните и византийците се друсали като чували с картофи, въоръжени с късите си пехотински мечове. Естествено, че хуните побеждавали не само защото били по-добри воини, а защото технологията и опитът на номадските племена, които били смятани за най-добрите воини в света, им осигурявали това предимство.

След хуните и Атила се появили аварите, а после българите и всеки народ усъвършенствал въоръжението. Българите се раждали по конете. За да е по-удобен за ползване от конник, българите започнали да скъсяват скитските лъкове и ги правели по-дебели и здрави. Стрелите ставали все по-къси и дебели. С тях се стреляло по-бързо. За да стрелят по-бързо и в залп, българите въвели свирещите, направляващи стрели. Те имали саби и мечове, а конете, с които участвали в битка, били държани свободни и диви. Българите изработили различни тактики. Те измислили „чувала” – обграждане на вражеските войски и пълното им унищожаване. Кръстосаният огън също бил тяхно изобретение. Българите били народът, който пръв създал държава в Европа, изградена на основата на източната цивилизация, която съществува и до днес.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История

С този удар щеше да прекърши гръбнака на римляните и да пресече всеки опит за съпротива

„Двамата римляни препускаха към него. Те бяха оставили място между себе си, точно колкото той с неговия Вилам да премине от там. Изглеждаше така сякаш ще го атакуват от двете страни едновременно. Това нито за миг не го смути. Атила виждаше късите, широки и здрави остриета на техните паранзониуми. Плоските им остриета за миг отразиха залязващото слънце и го заслепиха. Атила не се страхуваше. Отдавна бе забравил лошите предзнаменования от сутринта. Битката бе като горещата вода на терма. Той се потапяше в нея, отдаваше й се. Тя бе като мехлем за душата му. Атила беше сигурен, че мечът му ще пресече едновременно двете вражески остриета, пък били те и на паранзониуми. Той знаеше, че всички воини наоколо следят това, което се случва между него и двамата римски генерали. За миг изпита опиянение. Беше наясно, че ако победи двамата римляни, неговите хуни ще се нахвърлят върху отстъпващите легионери, както орел над опитваща се да избяга и да се скрие змия. Ако той победи, това щеше да бъде половината победа и ясен знак за следващ разгром. Поражението на Рим щеше да бъде такова, че Западната империя щеше да рухне. Сега всичко бе в неговите ръце и в този единствен удар. Толкова силно стисна дръжката на меча, че ако не беше толкова здрава, сигурно щеше да я счупи. Това оръжие бе изковано от Бог в момента на Сътворението, преди още да ги бе имало хората, зверовете и земята, и бе дадено на хората. Само външно приличаше на всички други мечове. Атила знаеше, че моменти като този вещаеха пътя на неговата лична легенда. Това, че римските генерали Авит и Майориан го атакуваха едновременно, беше шанс, подарък от боговете. Каганът осъзнаваше, че му предстои най-голямата победа в живота му, с един удар само щеше да пресече двата паранзониума. По този начин щеше да покаже, че хунското оръжие е по-добро от измислиците на западните воини и нещастните им опити да му се противопоставят. С този удар щеше да прекърши гръбнака на римляните и да пресече всеки опит за съпротива. С един удар само щеше да реши тази битка, да покори целия западен свят. Докато препускаше, без да намали и най-малко ход, насочи Вилам между конете на Авит и Майориан. Стисна дръжката на меча и се изправи на стремената. Високото седло и стремената му даваха предимство. Отгоре виждаше волевите им лица. След миг, само след миг те щяха да са други, те щяха да се срещнат с десницата и меча на Бог…“

откъс от шести том „Атила“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История

Ние, българите, сме уникален народ!

„Най-мразените народи в света винаги са били тези, които са претендирали, че имат директна връзка с Бог и са натоварени с мисия. Разбираемо е защо е било така. Било е много трудно да се воюва или спори с такива народи. Двата най-изявени мисиянски народи в света са евреите и българите. Те са били свързани още от Междуречието. Някои изследователи смятат, че юдеите били наречени така, „хора отвъд реката”, когато живеели отвъд река Ефрат и тя била наричана още с най-древното си име Буранун. Тогава юдеите били източните семити или акади, а българите – шумерите. Българите са предали своята мисия на евреите.

На останалите народи им било трудно да се изправят в спор, битка или да живеят редом с нас. Освен чисто военно, те са воювали срещу нас и идеологически. Били са принудени да правят това. През цялото време са ни мразели, но и са се бояли от нас. Римляните и ромеите воювали с българите по няколко начина. Те или говорели за нас, че сме недостойни и незначителни, гордостта им не позволявала даже да допуснат, че сме равни с тях, а какво остава, че ги превъзхождаме. Друго, което правели, било да ни игнорират. Така доскоро изглеждаше все едно изведнъж в V–VІ век нашият народ се появява от нищото. Те не са ни споменавали, отнасяли са се с нас все едно не съществуваме. Точно заради това пътуването на Атила (Аспарух) изглежда като идване от недрата на Азия, появяване от нищото, а то не е било такова. Византийските и римски историци не пишат за българите, за да не могат някой ден техните наследници да претендират за тяхното наследство. Те са били сигурни, че някой ден светът ще се управлява от наследниците на същите тези българи. Затова е много трудно да разберем кои са били нашите предци, как са живели и какви са били. Така те създали от българите една мистификация. Българите са „липсващият народ”, „бяло петно” на картата на света. Това било правено напълно умишлено. Аз задълбочено изучавах движението, нрава и историята на всички номадски народи. Древните християнски хронисти, за да объркат още повече нещата, използвали и други похвати. Освен да премълчават, понякога наричали народа ни с имената на съществуващи народи. Така например българите били наричани още: скити, сармати, кимерийци, масагети, хуни, варвари, бурджани, кумани, печенеги и с още много други имена, при условие, че с някои от тези народи били близки, с други не чак толкова. Други от имената, с които ни описвали, те сами измисляли.

Това е причината да сме били наричани с толкова различни имена и днес е трудно да проследим историята си. В историческата поредица „Тангра“ разказвам за всичко това.“ – Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги