Хората тук винаги бързат нанякъде…

„Вижте се! Това ли е вашата цивилизация? Телата ви са оковани в домове, душите ви са в оковите на страхове и слабост, живеете между четири стени и покрив, движите се в тесни улици, храните се с помия, хората ви са мръсни, болнави, отчаяни и бедни. Тук, в този град, ако някой не храни хората, те ще умрат от глад, защото те не могат да живеят по друг начин, не могат нищо да си уловят.

Хората тук са жалки, с малки цели, не само телата, а и душите им са оковани, мечтите също. Тук, в града, мечтите на тези изглеждат огромни, обсебват цялата им душа, но извън града, погледнати отстрани, те са малки и жалки, незначителни. Хората тук живеят като че са задължени да го правят и бързат, винаги бързат нанякъде, ако ги питаш накъде, знаят и ще отговорят, но като се замислиш, бързането им е безценно, безсмислено, наникъде, към гробищата. Моят прадядо е наричал този живот „матрица“ или „калъп“. Вие, западните хора, сте хора по калъп, живеете в калъпи, за да ви е по-лесно, воювате по калъпи и умирате все в същите калъпи, които наричате ковчези. Армиите ви са като създадени по калъп. Вие дори не подозирате какво е свободата, какво е да живееш, без да знаеш какво ще ти предложат съдбата и утрешният ден, да препускаш из степта, да срещнеш вълк и да не знаеш ти ли ще оцелееш тази вечер, или той…“ – историческа поредица „България“, автор Токораз Исто

Цивилизацията оковава хората и ги прави зависими…

„Степта вля нови сили в тялото ми. Язденето на кон ме върна към живота. Бях в степта, която само преди 120 зими бе принадлежала на моя народ и бе управлявана от моите деди. Чувствах, че се завръщам в родната си земя. Аз бях в старата Велика България. Не беше трудно да си представя, че до мен яздят моите предци. Някой ден тук пак трябваше да бъде България. Имах чувството, че с всяка стъпка на коня ставам все по-голям и по-голям, като че ли цялата земя зад мен ставаше българска, а отпред бяха враговете ни. Едва сега разбрах защо българите сме деца на степта, защото само човек, живял в необятната шир и просторите на степта, знае какво е свобода. Византийците и гражданите познават свободата на лалугерите, криещи се в дупките си и смятащи, че колкото по-голяма и дълбока е дупката или колкото повече изходи има, толкова си по-свободен, но те не познават свободата на реещия се орел. Те бяха плъхове. И ние някой ден може би ще се превърнем в плъхове, ако се отдалечим от старата си вяра и корени. Бях живял във Византия и знаех, че така наречената цивилизация оковава хората и ги прави зависими. Тя се гради върху измама и лъжа. Чрез политиката, религията и пропагандата у хората се създаваше идея за това какъв да бъде животът им и как да живеят, кое е добро и кое лошо, но всъщност всичко това бе лъжа. Никой от управниците не вярваше в това и не живееше по този начин. Ромеите смятаха, че познават света и се опитваха да наложат своята вяра и империя на всички народи. Те не знаеха какво е свобода. Само в степта човек можеше да почувства свободата и само извън системата им можеше да бъде наистина свободен. Цивилизацията бе отрова за хората, но тя се вливаше във вените им непрекъснато. Съзнанието на цивилизованите хора бе толкова отровено, че те бяха станали зависими от нея. С тази зависимост и с удобството те бяха заменили свободата и духа си и се чувстваха добре. Всеки един от тях се опитваше да убеди другите, че това е истинският живот.“

исторически роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Сънародниците му бяха хора с мисия…

„Откакто се намираше в Константинопол, откакто бе опознал дълбините на града, той си даде сметка колко горд и достоен е народът на българите. Беше сигурен, че толкова унизен, потиснат и заврян в калта, както бе виждал гражданите на Константинопол, никой българин нямаше да допусне да бъде. Сънародниците му бяха хора с мисия, които никога нямаше да допуснат да живеят като свине, в овразите на улиците, да се врат като плъхове в подземията, да скитат бездомни като кучета, да ги подмятат и обиждат като скотове, да ги водят за носа като добитък. Не, българите нямаше да могат да преживеят и ден тук, в града, в „цивилизацията“. Те християни нямаше да могат да станат и граждани също. Българинът ценеше свободата повече от сигурността, от пълния корем, дори от вярата си. Ако неговата религия не му осигуряваше свобода и не „отвързваше ръцете му“, защо му беше? Такава религия не можеше да бъде добра за него. Всички българи бяха воини, те обичаха волността, свободата, да дишат с пълни гърди, от тях нямаше да излезе и граждани. Българинът не можеше да осакати душата си, да се потисне, да стане част от големия механизъм наречен град. Българинът не можеше от човек да се превърне в чарк от този механизъм, зъбчато колелце или ос, той самият бе отделна машина и бе равен на всичко останало във Вселената, на самия град, дори на Бог…“

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Кои всъщност са били българите, номади или граждани, в юрти ли са живеели, или в каменни градове?

„–  Атей, искам да поговоря с някого и понеже ти си единственият българин тук, трябва да попитам теб – каза Курт, като не спираше да се диви на могъщите каменни стени. – Не мога да разбера нещо. Аз познавам българите от степта, които живеят в юрти и са номади. Израснах в Ази Улаг, доскоро мислех, че българите живеят в юрти, както повечето номади, авари, тюрки и всички останали. Алдион обаче ми каза, че ние сме били първият народ, който построил градове върху лицето на земята, че ние сме същите онези самари или шумери, които не само създали първите градове, но и дали началото на цивилизацията, открили колелото, ножицата и още много други неща, които днес ползва цялото човечество. Атей, не мога да разбера кои всъщност са били българите, номади или граждани, в юрти ли са живеели, или в каменни градове?

–  Всъщност, владетелю, този разговор трябваше да го водите с Алдион или Врен. Те трябваше да ви го обяснят. Аз обаче мога да повторя думите на Алдион, тъй като никога не съм се отделял от него и имах възможност да слушам всичко, което е разказвал. Според Алдион ние, българите, наистина сме онези самари, които поставили началото на цивилизования свят, построили първите големи градове и измислили писмеността и всичко това, което изброихте. Нашият бог ни натоварил с мисията да разпръснем Светлина на света и на всеки народ трябвало да дадем различни знания. Така, докато сме изминавали нашите Седем свещени стъпки по лицето на земята, ние сме били различни. Ние живеем в юрти, но някога сме строили и живели в големи каменни градове. Знам, че вашият въпрос е свързан с това, което Зиевил ви каза, че този град е построен от българи. Това е вярно. Хумар не е нито първият, нито най-големият град изграден от българите.“

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Чувствах, че се завръщам в старата Велика България…

„Степта вля нови сили в тялото ми. Язденето на кон ме върна към живота. Бях в степта, която само преди 120 зими бе принадлежала на моя народ и бе управлявана от моите деди. Чувствах, че се завръщам в родната си земя. Аз бях в старата Велика България. Не беше трудно да си представя, че до мен яздят моите предци. Някой ден тук пак трябваше да бъде България. Имах чувството, че с всяка стъпка на коня ставам все по-голям и по-голям, като че ли цялата земя зад мен ставаше българска, а отпред бяха враговете ни. Едва сега разбрах защо българите сме деца на степта, защото само човек, живял в необятната шир и просторите на степта, знае какво е свобода. Византийците и гражданите познават свободата на лалугерите, криещи се в дупките си и смятащи, че колкото по-голяма и дълбока е дупката или колкото повече изходи има, толкова си по-свободен, но те не познават свободата на реещия се орел. Те бяха плъхове. И ние някой ден може би ще се превърнем в плъхове, ако се отдалечим от старата си вяра и корени. Бях живял във Византия и знаех, че така наречената цивилизация оковава хората и ги прави зависими. Тя се гради върху измама и лъжа. Чрез политиката, религията и пропагандата у хората се създаваше идея за това какъв да бъде животът им и как да живеят, кое е добро и кое лошо, но всъщност всичко това бе лъжа. Никой от управниците не вярваше в това и не живееше по този начин. Ромеите смятаха, че познават света и се опитваха да наложат своята вяра и империя на всички народи. Те не знаеха какво е свобода. Само в степта човек можеше да почувства свободата и само извън системата им можеше да бъде наистина свободен. Цивилизацията бе отрова за хората, но тя се вливаше във вените им непрекъснато. Съзнанието на цивилизованите хора бе толкова отровено, че те бяха станали зависими от нея. С тази зависимост и с удобството те бяха заменили свободата и духа си и се чувстваха добре. Всеки един от тях се опитваше да убеди другите, че това е истинският живот.“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Някога българите-шумери създали първите градовете в света

„Българинът беше виждал и посещавал много такива градове. Някога блестящи и живи, днес те бяха западнали и населени с много повече хора, отколкото можеха да поберат. Символите на Рим бяха виите – каменните пътища, които свързваха градовете и им осигуряваха търговска и военна връзка. Те като паяжини се разстилаха над територията на цялата империя. Вторият символ бяха градовете, а третият – акведуктите и канализацията. Когато Рим западна, това бяха първите неща, които започваха да се рушат. Виите се рушаха и камъните им се ползваха за други цели, мостовете над реките се рушаха и срутваха и само акведуктите, като безмълвни паметници, продължаваха да се извисяват. Те бяха паметта на това, което е било някога в разцвета на Рим.

След разрухата, която бе настъпила с упадъка на Рим, бяха дошли нашествениците. Всъщност това не беше истинско нашествие, защото нямаше битки и войни. Новите племена просто дойдоха и заеха обезлюдените земи и градове. С тях се бе завърнал животът. Днес градовете кипяха от живот. В тях заедно живееха келтската, римската и варварската култури. В тези градове се зараждаше общество, което не беше номадско, хората се опитваха да живеят като римляни, но по своя си начин. Варварите вече обработваха земята, учеха се на занаяти, които бяха нужни на хората, живеещи в града. В същото време воините, облечени в шарени дрехи, все така мечтаеха за грандиозни битки в откритите площи на степта.

Градът се оказваше по-силен от свободолюбивия дух на хората. Той ги покоряваше и претопяваше. Градът беше странно място. Който и народ да се заселеше в него, започваше да се променя и да живее както народът, населявал го преди това, дори народите да нямаха никаква връзка помежду си. Градът и цивилизацията обезличаваха хората, стените ги притискаха като в затвор. В града „матрицата“ на обществото бе най-видима. Тук, където хората бяха наблъскани един в друг, живееха и ходеха върху главите си, социумът трябваше да е най-добре организиран и се виждаше най-ясно. Мъжът бе сигурен, че дори хуните, затворени в градовете, щяха да започнат да се променят. Някои от тях вероятно щяха да се поболеят заради липсата на свобода и простор и да избягат. Други обаче щяха да опитат да се приобщят, а градът щеше да ги обезличи и формира, докато не ги превърне в граждани.

Мъжът се замисли дълбоко. Някога българите-шумери бяха създали градовете. Въобще града като понятие и структура. Техните градове били първите в света. Означаваше ли това, че те са създали и „матрицата”, може би затова те трябваше да са хората, които да посочат изход от нея? Може би това бе причината така да са привлечени от градовете и носеха мисията, която той много добре познаваше, и точно те бяха хората, които щяха да донесат новия ред на света. Българинът се замисли как ли са се чувствали шумерите, първите цивилизовани хора, когато е трябвало да напуснат градовете и за една нощ да станат номади? Явно вярата им е била много силна, за да се подчинят и чувството им за мисия да надделее. Да! След като бяха създали първите градове в света, религията, писмеността и всички други неща, които днес се наричаха цивилизация, те бяха казали на акадите – източните семити, че един ден просто ще си тръгнат. Така и сторили. Изчезнали, все едно никога не са били сред хората, сякаш се въздигнали към небето. Едва след това хората в Междуречието осъзнали, че те през цялото време говорели за Небето и се наричали синове на Небето.“

откъс от поредицата „Тангра“

Градовете даваха сигурност на хората, но им отнемаха свободата

„Градът се оказваше по-силен от свободолюбивия дух на хората. Той ги покоряваше и претопяваше. Градът беше странно място. Който и народ да се заселеше в него, започваше да се променя и да живее както народа, населявал го преди това, дори народите да нямаха никаква връзка помежду си. Градът и цивилизацията обезличаваха хората, стените ги притискаха като в затвор. В града „матрицата“ на обществото бе най-видима. Тук, където хората бяха наблъскани един в друг, живееха и ходеха върху главите си, социумът трябваше да е най-добре организиран и се виждаше най-ясно. Мъжът беше сигурен, че дори хуните, затворени в градовете, щяха да започнат да се променят. Някои от тях сигурно щяха да се поболеят заради липсата на свобода и простор и да избягат. Други обаче щяха да опитат да се приобщят, а градът щеше да ги обезличи и формира, докато не ги превърне в граждани.“

откъс от поредицата „Тангра“

Бях сигурен, че няма сила в света, която да може да събори тази сграда, тя беше вечна като Персия

„Стори ми се, че беше започнало да се стъмва, когато с мага прекрачихме в колонната зала – ападана. Преди това погледнах трептящото огнено слънце, което се спускаше над равния хоризонт. Струваше ми се, че се намирам по-високо от него и виждах маранята от пустинята. Ападанът беше помещение, в което можеше да се помести цяла планина и бе изпълнено със стотици колони. До всяка колона беше застанал един от „безсмъртните”. Може би колоните бяха хиляда и символизираха именно това, че империята и редът в света се крепят върху „безсмъртните”.

Между колоните имаше разстояние и те образуваха прави коридори. Ние бяхме влезли през входа, а той беше точно в средата. Всичко друго бях очаквал, но не и че залата ще бъде пълна с колони. Всяка колона на върха си имаше украса като лотос. Всички колони и тронната зала бяха боядисани в червен цвят, но не червен като прясна кръв, а като съсирена и изсъхнала. Залата беше украсена с жълт, зелен и бял цвят и това още повече засилваше усещането за завършеност и красота. Дъхът ми секна, когато навлязох в колонната зала, толкова високо помещение досега не бях виждал. Отвън сградата ми бе изглеждала висока и внушителна, но отвътре тя беше още по-впечатляваща. В тази зала можеше да се побере цял дворец на Кумарагупта. Докато ходех сред огромните колони, се чувствах дребен и незначителен. Те ми приличаха на дънерите на огромни каменни дървета. Но това бяха най-величествените и огромни дървета, които можех да си представя. Лицата на „безсмъртните” бяха застинали като тези колони, техните фигури като че ли се бяха слели с камъка. Сетих се за фигурите на воините отвън, които бяха изсечени от камък, и тези тук. Нямаше никаква разлика. Тези хора като че ли нямаха чувства и от служене на шахиншаха се бяха превърнали в камък. Сигурно битките и дисциплината бяха изпепелили сърцата и вкаменили телата им. После си спомних какво ми беше казал Дунсен Ринпоче за медитацията, че всеки човек трябва да я прави така, че да унищожи емоциите си, а след това да се слее с природата. И ако е застанал на поляна, да се превърне в трева, ако е в планината, да стане камък. Дали „безсмъртните” знаеха за медитацията? Едва ли. Те обаче се бяха превърнали в камък. Всеки от тях беше колона в залата и поддържаше тежкия каменен свод на плешките си.

Вървяхме с бавна крачка и все по-ясно си давах сметка колко голяма е залата. Пред мен виждах нещо като свод на дворец. Скоро колоните свършиха. Леко се обърнах назад и видях нещо, което никога нямаше да забравя. Колоните образуваха алея или коридор. Воините бяха застанали до колоните, покрай които току-що бяхме минали. И светлината. Тя беше бакърена и се отразяваше в мрамора, като правеше огнена пътека между нас и огромната порта, висока колкото пететажна сграда. Наистина се намирах в центъра на света, в средата на цивилизацията. Колоните създаваха чувството за вечност и неунищожимост на този дворец. Ако залата беше празна, тя щеше да изглежда огромна, но сигурно нямаше сила, която да задържи толкова тежък каменен покрив. Сигурно покривът на колонната зала тежеше колкото цял квартал на Ктесифон. Колоните обаче придаваха някаква сила и монументалност на залата. С тях тя изглеждаше пълна и вечна. Бях сигурен, че няма сила в света, която да може да събори тази сграда, тя беше вечна като Персия и точно това искаше да внуши на всеки дръзнал да ходи из нея. Чак сега разбрах една от задачите на такава разточителност. Представих си как се чувствам не само аз, а всяка делегация или чужд цар попаднал тук, в колонната зала на шахиншаха. Аз се чувствах като мравка и всеки друг би се чувствал така. Това веднага поставяше всеки „владетел” на чужда страна на мястото му. Колоните като че ли го смачкваха, а каменният покрив заплашваше да го задуши. В този момент се опитах да си представя как би изглеждал българският кан в тази зала. Това, което си представих, не ми хареса. Дори нашият кан би изглеждал дребен и незначителен на фона на толкова много мрамор и тези мащаби. Представих си как душата на степния ни владетел би се почувствала окована и потисната от толкова масивни стени и покрив…“

откъс от поредицата „Тангра“

Хората искали, след като са част от империята, да живеят по-добре и спокойно…

„– За нас римляните банята е част от цивилизацията. Нашата империя е създадена, за да пръска Светлина над света. И понеже Светлината и цивилизацията са абстракции, за хората всичко се свежда до няколко прости неща. Човекът, който живее някъде из необятната Римска империя, няма значение Западна или Източна, го интересуват няколко прости неща. Когато сме били езичници и империята се е създавала, а и сега, хората са искали, след като са част от империята, да живеят по-добре и спокойно, да изхранват семействата си и да не гладуват, да остават средства за изкуство и гладиаторски борби, да се чувстват защитени. Всяка държава се нуждае от това хората да се чувстват задоволени, спокойни и да работят, за да си плащат данъците. Тъй като огромната държава се нуждаела от това данъците да се плащат навреме, били необходими и пътища. Пътищата били първото нещо, което построявали предците ни и веднага след легионите се движели каменоделците. След пътищата веднага били издигани градове. Цивилизацията означава градове и то каменни. В градовете първото нещо, което се построявало, били баните, чак след това стадиони, сенати и всичко останало. Нямало агора, на която да не се изградят бани. Баните, пътищата и градовете били символ на цивилизацията. Това била Светлината за обикновените хора. И когато хората получели това, те сами се убеждавали, че новата империя е по-добра от старите им държави и сами искали да живеят в тази империя. Тези трите били границата между империята на Светлината и варварските народи.

От одеве слушах пламенната реч на Орест и се замислих. Наистина, светът беше много просто устроен. Хората се нуждаеха от няколко неща и не можеха да се замислят за Мрака и Светлината. Нима тези толкова прости неща бяха крепили една толкова могъща империя като Римската?

– Хляб и зрелища, това давали императорите на народа, за да устои империята – продължаваше да говори Орест.

– Хляб и зрелища – повторих аз. – Хората не се ли нуждаят и от наука, от творчество, изкуство и Светлина?

– Хляб и зрелища – повтори Орест. – Хлябът са пътищата, градовете, баните, храната, законът, сигурността и спокойствието, Зрелищата са победите, изкуствата, гладиаторските борби, политическите боричкания, войните. Човек е просто устроен!

– Зависи кой човек. Ние, степните воини, се нуждаем от много повече неща. Странно е, че империя, крепяща се на такава опростена представа за човека, е успяла да просъществува толкова дълго време. Това опростено разбиране за хората явно е валидно само за някаква тълпа или за някакви хора, набутани в градовете като животни в стадо.

– Лумпени, така ги наричат римляните. Те са болшинството хора в градовете. Империята се крепи на лумпените и служи на тях. Римляните прозрели това. Макар да имали роби, те осъзнали, че лумпените крепят империята. Обикновените граждани презирали лумпените, но постепенно се превърнали в такива като тях.“

откъс от многотомната поредица „Тангра“