Tag Archives: чест

Предателят е страхливец, той е човек без душа…

„Докато мъжете стояха върху крепостната стена, двама воини доведоха някакъв мъж. Ръцете на клетника бяха вързани.

– Какво се е случило? Кой е той? – попита Тристан.

– Този е помогнал на Гуинивър да избяга предната вечер – каза Лодегранс, а ръцете му висяха безпомощно.

– Какво ще го правите, кралю?

– Ще го накажа, а наказанието е смърт.

– Не го убивайте! Сега всеки воин за нас ще е важен! – Тристан опита да се застъпи за него. – В името на приятелството с баща ми, пощадете го!

– Кралю Лодегранс, може би е по-добре да разберете дали този е християнин и по какви подбуди е помогнал на лейди Гуинивър – и Ланселот се опита да отложи гибелта на воина.

– Няма значение дали е християнин и защо е помогнал на Гуинивър! Предателят си е предател!

– Недейте го убива точно сега! Предстои битка, това ще обърка воините ви! Сега е време да се съсредоточат върху битката! – продължаваше да говори Тристан.

Лодегранс обаче сякаш не ги чуваше, той извади своя меч и, без никакво бавене, прониза мъжа в гърдите. Клетникът изстена тежко и се сви. Мъжете, които го доведоха, го пуснаха.

Предателят винаги ще предаде отново! Мъжът, който няма чест, ще предава цял живот! По време на война няма по-лошо от предателството! Предателят ще се поблазни по злато, ще се полакоми за власт, която враговете ще му обещаят. Той ще издаде местонахождението ти, ще ти забоде нож в гърба, ще избяга от бойното поле, ще те изостави сам, ще посегне на живота на невинни хора, ще убива заради пари или поради страх и малодушие. Предателят е страхливец, той е човек без душа, счупен човек. Когато нещо се счупи, никога повече не може да се залепи и поправи, така че да стане каквото е било преди това. Предател се става само веднъж и повече никога не можеш да станеш нормален човек…“

откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

Advertisements

има 1 коментар

Filed under История, Книги

Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин

„По време на бойното си обучение разбрах някои бойни закони, върху които е изградена нашата държава. Тъй като ние бяхме наследници на номади, не земята, а именно тези закони бяха духовната територия, върху която бе изградена България. Но тези закони не бяха валидни само за българите, а и за всички воини, защото това са закони за всички, които живеят от и за меча и които умират от меч.

Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин, а както разбрах – и воините на останалите народи, но при нас те означаваха следното: дългът е това, което всеки българин трябва да направи за своя народ, близките си и Тангра. Това е задължението ни към нашите предци – хората, които са ни дали живот, възпитание и опита си. Дългът е това, което обединява българските воини и ни превръща в най-силната армия.

Честта е личната изява на всеки отделен воин. Тя е нещо лично и свещено за всеки един от нас. Ние я градим през целия си живот чрез подготовката, битките и поведението си.

Тези две качества бяха най-важните за българските воини. Те се явяват основен наш закон и пример за поведение. За българските воини няма по-свещени качества от тях. Те са нашият боен и морален закон. Ние можем да живеем без всичко друго, но не и без тези две качества.

Най-важното за всеки български воин е преди всичко да изгради характера си. Всички други умения са второстепенни. Ние знаем, че характерът е наша броня и оръжие. Всичко друго можем да загубим, но характерът е винаги с нас и ни служи. Неговото изграждане е много трудно и мъчително, но постиженията му се губят най-бавно, защото това всъщност е духът. Дори когато човек остарява, неговият дух продължава да го води. Да изградиш характера си е като да създадеш меч. Първо трябва да го изковеш и многократно да го нагънеш. Това става с много насилие над себе си. В този момент има съпротива и хвърчат искри. После трябва да започнеш да го извайваш и оформяш, да го шлайфаш и да му предадеш баланс, красота и хищност. Едва след това идва най-тежката част, в която трябва да го поддържаш безупречен чрез ежедневна употреба…“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин

putuvaneto„По време на бойното си обучение разбрах някои бойни закони, върху които е изградена нашата държава. Тъй като ние бяхме наследници на номади, не земята, а именно тези закони бяха духовната територия, върху която беше изградена България. Но тези закони не бяха валидни само за българите, а и за всички воини, защото това са закони за всички, които живеят от и за меча и които умират от меч.

Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин, а както разбрах – и воините на останалите народи, но при нас те означаваха следното: дългът е това, което всеки българин трябва да направи за своя народ, близките си и Тангра. Това е задължението ни към нашите предци – хората, които са ни дали живот, възпитание и опита си. Дългът е това, което обединява българските воини и ни превръща в най-силната армия.

Честта е личната изява на всеки отделен воин. Тя е нещо лично и свещено за всеки един от нас. Ние я градим през целия си живот чрез подготовката, битките и поведението си.

Тези две качества бяха най-важните за българските воини. Те се явяват основен наш закон и пример за поведение. За българските воини няма по-свещени качества от тях. Те са нашият боен и морален закон. Ние можем да живеем без всичко друго, но не и без тези две качества.

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Не те ли вълнува животът, не те ли омагьосва, значи вече не живееш…

putuvaneto„С колобър боила разговаряхме много. Всеки разговор с него беше крачка в моя духовен път. Той много обичаше да ме провокира. Така един ден той ме попита:

Какво според теб е най-важното нещо в живота на хората?

Замислих се какво наистина е най-важното нещо за мен. Разбира се, честта и бойното изкуство. Докато се замислих има ли нещо друго, колобър боилът отговори сам на въпроса:

– Вълнението. Не те ли вълнува животът, не те ли омагьосва, значи вече не живееш, дори да си жив. – След тези думи, той посочи неопределено наоколо. – Виж повечето младежи – те са мъртви. Могат да се събудят, но те не познават нищо друго освен съня. Има право да ги събуди само човек, който ще поеме отговорност за тях и ще им опише реалността, превръщайки се в техен учител. Все пак изборът дали да си на топло и сигурно, или да изкрещиш и да тръгнеш по студения път, трябва да бъде личен и осъзнат.

– Това ли е най-важното? Да се събудим? – попитах изненадан, защото никога не бях разглеждал живота от тази гледна точка.

Да, а след това да тръгнеш след мечтите си. Не след целите, защото целите си ги поставяме сами и само пречат да видим мечтите си. Най-важното за един човек е да мечтае. Едва тогава той започва да се различава от животните и става Човек.

(…)

Друг път попитах колобър боила: „Може ли чрез Тангра да разбера бъдещето?“

Защо ти е да знаеш бъдещето? Тангра разкрива на всеки воин какво е бъдещето на душата. Защо би те интересувало какво ще се случи в този земен живот? Ти трябва да си готов да посрещнеш всички трудности като предизвикателства и изпитания, изпратени от Тангра. Как без препятствия можеш да изградиш и калиш душата си на воин? Какво би представлявал животът ни без трудности? Какъв ще е смисълът от него, ако знаеш какво ще се случи? Никой нормален човек не би искал да знае съдбата си. Повечето хора очакват, че ще чуят добри неща. Но ако научиш, че всичко, което правиш, е безсмислено, какво ще правиш тогава? Как ще живееш? Откъде ще намериш сили, за да продължиш? Това ще означава животът ти да остане без най-ценното си очарование – изненадата. Затова Тангра е велик, защото никога не би ни казал бъдещето. Той знае, че ние като воини никога не бихме се унизили до такава степен, че да го питаме за бъдещето. Само слаби, несигурни и несериозни хора биха искали да научат бъдещето. Те си играят на мистика, защото им е скучно да живеят и така си губят времето. Съобразявайки се с предсказанията, те ги сбъдват и унищожават смисъла от тях…“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Българите бяха хора на дълга и честта

Тангра_банер_новДългът и честта са две категории, които определят поведението на воина. Честта е пряко свързана със самоуважението. Много хора смятат, че за тях златото е най-важно, други твърдят, че това са децата, любимите им хора, трети считат себе си за най-важни, но всички те грешат. В основата на всеки човек стои самоуважението. То ни дава сила да понесем себе си, да приемем своите слаби страни и несъвършенства. Самоуважението е най-съкровената територия на всеки човек. Само по себе си то е нищо и се нуждае от реализация. Най-жестоко наранен е човек, чието самоуважение е засегнато. Затова приятелите могат да нараняват по-лошо от враговете. Реализацията на себеуважението в света, отражението му се нарича уважение. Голямото самоуважение изисква голямо уважение. Човек чувства, че има проблем, когато има разминаване между големината на самоуважението (самомнението) и уважението, което демонстрират заобикалящите го. Всеки човек се оглежда в околните като в огледало. Там той иска да види себе си колкото се може по-близо до представата, която има за себе си.

Честта предшества себеуважението. Това е поведение, на което всеки воин се подчинява. Различните воини могат да имат различна представа за честта. Честта е лична територия, в която воинът не допуска никого. Тя обуславя един периметър, в който той осигурява своето достойнство. Който прекрачи тази граница, засяга честта на човека или воина.

Честта определя поведението на воина и той твърдо следва пътя, който тя му подсказва. Именно тя обуславя твърдостта в поведението и неотстъпчивостта в постъпките. Честта понякога ни кара да вземаме ирационални решения. Ние осъзнаваме, че именно тя ни води към загуби, понасяне на болка и лишения, дори гибел, но след като нашата чест го изисква, нищо не можем да направим. Знаем, че за „нормалните хора” понякога нашите битки изглеждат безсмислени и ненужни, но за нас те са въпрос на живот и смърт, защото дори не можем да си представим да изживеем живота си без чест. На хората, които не уважават и не познават честта, не може да се обясни нищо за нея, защото за тях тя не съществува.

Българите бяха хора на дълга и честта. Ние знаехме, че дългът е предадената и наследена чест от нашите предци. Дълг означава, че ние сме длъжни пред тяхната чест и памет, защото те са ни завещали своята неопетнена чест. И от момента, в който се наречем българи, ние вече сме длъжни на воините живели преди нас, на нашите деди, защото носим същото име като тях, макар да не сме достойни и още да не сме защитили честта си. Българите осъзнаваха колко свято е името, което носеха. Заради това име бяха загубили живота си толкова достойни хора, че цял живот да воюваха, нямаше да могат да се отблагодарят за това, което предците са им завещали, и нямаше да могат да върнат този дълг. Всеки един от тях се опитваше да живее така, че да върне дълга и да се прослави дотолкова, че да има право да се нареди до своите предци, a името му да бъде запомнено и разказано от тумир. За да стане това, ти трябва да върнеш своя дълг, да се изравниш в саракта с най-великите воини и чак след това да изсечеш името си и това, което си сътворил, в разказите на тумирите и каменната твърд на нашия Бог-Небе.

Доблестта и достойнството произлизат от честта и са част от нея.

Воините на всички народи използват честта, дълга, доблестта и достойнството като оръжия или се прикриват зад тях като щит. Те казват: „Върша злини, защото честта ми бе засегната!” Тук е разликата между всички останали воини и българите. Това е разликата между Торе и „Да”. Ние също сме мъже на честта, непрекъснато усещаме дълга към предците си. Ние имаме доблест и достойнство, но знаем, че всички тези са от малката същност на човека. Те произлизат от желанието на слабото дете в нас да порасне, да бъде силно и значимо, да се държи безупречно, да стане голям воин, да бъде забелязано и оценено. Ние осъзнаваме, че в основата на тези качества стои комплексът за незначителност и непълноценност. Българите сме такива, но се опитваме да осветлим своите тъмни кътчета, да ги обясним, да се подчиняваме на разума. Всяка външна битка ние насочваме навътре към себе си. Ние сме воини на двата пътя, хора на тангристкия кръст. Ние следваме повелите на Българския Бог.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто