Българите ценят, че те уважават традициите им…

„Българите обичат гостите, биха посрещнали, нагостили и разменили добра дума с всеки човек, понеже са научени, че всеки гостенин, когото отпратиш, сякаш го обричаш на гибел, защото степта е жестока. Днес ти подслоняваш и приемаш някого и така го спасяваш, утре, ако се наложи, теб някой ще те подслони, нагости, ще ти даде постеля и така ще те спаси. Те са гостоприемни, защото знаят какво може да струва това на човека, молещ за подслон, но в същото време много трудно допускат хора до себе си. Те не са доверчиви, а по-скоро мнителни. А когато става въпрос за бойния строй, тогава стават изключително ревниви. За тях хорото е боен строй, а всеки, който е в саракта, трябва да бъде проверен, да се е доказал и непрекъснато да се доказва, той трябва да е човек достоен, мъж на честта. Българите имат доверие само на българи…“

историческа поредица „България“, автор Токораз Исто

Всеки българин, от най-ранна възраст, трябва да свиква да живее с идеали и амбиции…

„Нашите учители бяха хора на честта, те ни учеха, че е по-важно да умрем с чест, отколкото да живеем в безчестие.

Един ден баща ми Ермен ме заведе на една могила – курган. „Тук – каза той – почиват костите на велик воин. Дори след смъртта си, той се извисява над останалите. Той е тук, защото е изживял живота си като достоен воин, не е допуснал компромиси със себе си. Тази могила е издигната от хората, които са признали неговата изключителност. Техните гробове се намират навсякъде наоколо, в равното.“ „На кого е тази гробница? – попитах аз. Баща ми обаче или не ме чу, или не намери за нужно да отговори.“ „Трябва да живееш така, че по целия си път да оставяш могили на своето достойнство и твърдост. Истинският мъж трябва да заложи живота си, за да остане верен на принципите си.“

Днес децата вече не се учат на такива неща, хората като че ли изпитват неудобство да говорят по този начин. Сред нас малко по малко започва да навлиза влиянието на Запада и Рим. Не знам как днес нашите млади воини успяват без такива напътствия. Как, без да са готови да заложат живота си, заради честта си, могат да живеят. Римляните ни учат, че всяко нещо се търгува, как винаги трябва да се преследва печалбата, че златото и парите са в основата на всичко. Това обърква слабите мозъци на хората, надявам се сред българите те да са колкото се може по-малко. Честта, гордостта, достойнството, приятелството, мисията не могат да бъдат изразени с печалба, не могат да се представят в златен еквивалент. Истинските стойностни неща са отвъд видимия свят, те са в саракта. Римляните унищожават саможертвата, която всеки воин трябва да прави, те не искат да притесняват хората, пазят децата си, аз обаче смятам, че децата не бива да се щадят, защото иначе никога няма да се превърнат в истински воини. Римляните се опитват да изградят общество, в което всички са задоволени, защитени, имат достатъчно за прехранване и оцеляване. Те се опитват да държат децата си под похлупак, цялата им християнска империя да бъде защитена. Когато оцеляването ти е гарантирано, наистина такова възпитание и обучение ти е достатъчно и един млад човек може да остане само с него, но лишен от амбиции, младият човек остава винаги на това ниво, постепенно той се превръща в тъпо острие, човек, който просто живее, а не се бори и рано или късно става тунеядец. Такива хора уж учат, работят, женят се, имат семейства и в повечето случаи са доволни от един такъв живот. Достатъчно ли е това обаче? Може ли човек да бъде щастлив и доволен, когато няма духовен живот? Може ли да живее без досег с изкуствата, с културата, без идеали? Възможна ли е общност, общество, без хора идеалисти, без мечтатели? За малките хора, дребните душици, „идеал“ е дума, която не означаваща нищо, празно говорене, просто движение на въздуха. Според мен живот без идеали, без амбиции, без риск и борба, без да заложиш всичко, без досег с изкуствата и красотата, е нищо. Стремежът само към чисто материалното, лесният път във всяко нещо, това да трупаш злато, да бъдеш като всички останали, е пътят към падението и гибелта.

Мисията на българите е да противопоставят нашия път на римския. Римският, Западният е толкова разпространен и изглежда всесилен, без алтернатива, но ние знаем, че нас ни има и ние носим зрънцето Светлина, завещано ни от нашите предци. Римският начин е толкова разпространен, защото е лесен, при него просто трябва да следваш течението, да дадеш воля на егоизма си, на скъперничеството и завистта.

Всеки българин, от най-ранна възраст, трябва да свиква да живее с идеали и амбиции. Още когато плешките му са неукрепнали и няма опит, той трябва да развива не само физическите си данни, а и духа си. Той трябва да опознава тялото, възможностите си, да се сблъсква със своя мързел, страховете си и да открие индивидуалната си стойност.“

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Всеки я има като перла в гърдите си, в повечето случаи я уважава и преценява като ценност…

„Първото нещо, за което родителите трябва да говорят на децата си, това е честта. Те са длъжни да им разкажат за нея и чрез живота и поведението си да им доказват, че тя съществува. Това е жизненоважно. Децата трябва да разберат колкото се може по-рано, че имат чест. Изключително важно е някой да им обясни какво е чест и така да им даде шанс да я отгледат като малка фиданка, да бдят над нея и да я запазят. Честта е душата на човек. Без чест един човек никога не може да стане воин. Много хора я губят поради това, че не знаят за нея, те започват да лъжат, страдат, отстъпват от принципите и характера си, преди още да са открили себе си…

(…)

Честта е едно от малкото неща, при чиято проява не зависим от волята на някой друг. Тя е изцяло и само в нашите ръце. Никой човек не е в състояние да отнеме честта ни. Честта е като орех в гърдите ни и няма външна сила, която да може да го разбие. Много пъти, когато се опитват да ни я отнемат със сила или да ни принудят да направим нещо срещу собствените ни разбирания, само още повече ни ожесточават, карат да се съпротивляваме и ни заставят да воюваме.

Думата е корен и на следните български думи, като например честит – така българите се поздравяват на празниците, те казват „Честит празник!“, но казват и „честит човек“, което означава човек, който има чест и затова съдбата е благосклонна към него, това е много близо до идеята за човек, който притежава оренда. Думата честност също има за корен думата чест.

Единствено ние, със собствените си ръце и дела, можем да унищожим своята чест. Това се случва, когато загубим самоуважението си. Никой не знае и не може да ни обясни какво е честта. Всеки я има като перла в гърдите си, в повечето случаи я уважава и преценява като ценност, но всеки разбира честта по свой собствен начин. Нерядко ние обвиваме честта с принципи, за да можем да я определим по-ясно. Не може човек да има принципи и да ги спазва, без зад тях да стои честта. Никой не знае какво е честта, къде се намира, тя няма орган в човешкото тяло. Както за чувствата и любовта смятат, че са в сърцето, така за честта съм чувал, че се намира в черния дроб, затова в древността воините изяждали черния дроб на убития от тях противник, за да приемат честта му, но аз не вярвам в това. Мисля, че честта е нещо, което е по-скоро в главите на хората, че няма носител, че е морална категория, фикция, която обаче е толкова важна. Честта е нещо, заради което можеш да загубиш живота си, нещо, заради което можеш да живееш и да промени коренно живота ти. Заради нея са измрели безброй много воини и още толкова ще погинат.„

историческа поредица „България“

Това е душата на воина и тя се нарича чест…

„– Готов ли си да бъдеш воин?

– Да, готов съм – без да се замисля, отговори българчето.

– А знаеш ли какво е най-важно за воина?

– Най-важно е да бъде силен, да може да победи всеки враг, който се изправи пред него! – момчето помисли малко, след това допълни: – Да има принципи и да не отстъпва от тях.

– Ти си много прав – заговори воинът. – Зад силата на воините винаги стои едно нещо, което е най-близо до принципите. Това е душата на воина и тя се нарича чест.

Честта е нещо, с което се раждаш и затова много хора никога не осъзнават, че я притежават и я губят преди да са разбрали какво е и че въобще я имат. В повечето случаи хората ценят това, което са постигнали със собствен труд, с цената на усилия, лишения и страдания. Затова повечето от тях въобще не разбират, че имат чест и я губят преди още да са разбрали какво е тя. Честта е дар от Бога, нещо, което ни е дадено, без да сме направили нищо за него. Тя е нещо, от което можем да черпим и да губим, но не можем да придобиваме. Човек не може да има повече чест от тази, с която се е родил, не може да стане по-чист от първоначалната чистота, с която е дошъл на тази земя. Честта е като жълтъка, с който птичето се храни, докато е в яйцето. Когато се ражда, всеки човек има чест и след това от начина, по който живее, зависи дали ще я съхрани, или ще я унищожи и изразходи. Много са хората, които, без да разбират, доброволно се отказват от честта си и тя за тях остава само сянка, която дори не са притежавали. На човек, който няма чест или който се е отказал от нея, не можеш да обясниш какво е тя. За такъв човек честта няма никаква стойност и дори не съществува.„

Нашите учители бяха хора на честта…

„Нашите учители ни учеха, че за да оцеляваме, за да побеждаваме, трябва да сме духовно будни, да имаме амбиции. Човекът без амбиции е скопен, той не може да мечтае, а когато мечтите ти са ограничени, никога няма да можеш да се надскочиш и ще си останеш обикновен, ограничен човек. Мечтите са като дрехите и обувките и когато те са малки, никога не се чувстваш удобно и винаги си недоволен.

Мечтаещият човек, човекът с амбиции винаги е неудовлетворен, защото го чака път и има много неща за постигане. Много е трудно да си близо до човек с амбиции, защото той е като бясно препускащ жребец и за да си с него, не трябва да изоставаш.

Нашите учители бяха хора на честта, те ни учеха, че когато един воин има амбиции и животът е преграда пред него, трябва да се лишим от живота, но амбицията, духът са нещо, което е по-силно от плътта, те ще продължат да живеят и след като нас ни няма. По-важно е да умрем с чест, отколкото да живеем в безчестие.“ – откъс от първи том „Кубрат“, поредица „България“

Предателят е страхливец, той е човек без душа…

„Докато мъжете стояха върху крепостната стена, двама воини доведоха някакъв мъж. Ръцете на клетника бяха вързани.

– Какво се е случило? Кой е той? – попита Тристан.

– Този е помогнал на Гуинивър да избяга предната вечер – каза Лодегранс, а ръцете му висяха безпомощно.

– Какво ще го правите, кралю?

– Ще го накажа, а наказанието е смърт.

– Не го убивайте! Сега всеки воин за нас ще е важен! – Тристан опита да се застъпи за него. – В името на приятелството с баща ми, пощадете го!

– Кралю Лодегранс, може би е по-добре да разберете дали този е християнин и по какви подбуди е помогнал на лейди Гуинивър – и Ланселот се опита да отложи гибелта на воина.

– Няма значение дали е християнин и защо е помогнал на Гуинивър! Предателят си е предател!

– Недейте го убива точно сега! Предстои битка, това ще обърка воините ви! Сега е време да се съсредоточат върху битката! – продължаваше да говори Тристан.

Лодегранс обаче сякаш не ги чуваше, той извади своя меч и, без никакво бавене, прониза мъжа в гърдите. Клетникът изстена тежко и се сви. Мъжете, които го доведоха, го пуснаха.

– Предателят винаги ще предаде отново! Мъжът, който няма чест, ще предава цял живот! По време на война няма по-лошо от предателството! Предателят ще се поблазни по злато, ще се полакоми за власт, която враговете ще му обещаят. Той ще издаде местонахождението ти, ще ти забоде нож в гърба, ще избяга от бойното поле, ще те изостави сам, ще посегне на живота на невинни хора, ще убива заради пари или поради страх и малодушие. Предателят е страхливец, той е човек без душа, счупен човек. Когато нещо се счупи, никога повече не може да се залепи и поправи, така че да стане каквото е било преди това. Предател се става само веднъж и повече никога не можеш да станеш нормален човек…“

откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин

„По време на бойното си обучение разбрах някои бойни закони, върху които е изградена нашата държава. Тъй като ние бяхме наследници на номади, не земята, а именно тези закони бяха духовната територия, върху която бе изградена България. Но тези закони не бяха валидни само за българите, а и за всички воини, защото това са закони за всички, които живеят от и за меча и които умират от меч.

Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин, а както разбрах – и воините на останалите народи, но при нас те означаваха следното: дългът е това, което всеки българин трябва да направи за своя народ, близките си и Тангра. Това е задължението ни към нашите предци – хората, които са ни дали живот, възпитание и опита си. Дългът е това, което обединява българските воини и ни превръща в най-силната армия.

Честта е личната изява на всеки отделен воин. Тя е нещо лично и свещено за всеки един от нас. Ние я градим през целия си живот чрез подготовката, битките и поведението си.

Тези две качества бяха най-важните за българските воини. Те се явяват основен наш закон и пример за поведение. За българските воини няма по-свещени качества от тях. Те са нашият боен и морален закон. Ние можем да живеем без всичко друго, но не и без тези две качества.

Най-важното за всеки български воин е преди всичко да изгради характера си. Всички други умения са второстепенни. Ние знаем, че характерът е наша броня и оръжие. Всичко друго можем да загубим, но характерът е винаги с нас и ни служи. Неговото изграждане е много трудно и мъчително, но постиженията му се губят най-бавно, защото това всъщност е духът. Дори когато човек остарява, неговият дух продължава да го води. Да изградиш характера си е като да създадеш меч. Първо трябва да го изковеш и многократно да го нагънеш. Това става с много насилие над себе си. В този момент има съпротива и хвърчат искри. После трябва да започнеш да го извайваш и оформяш, да го шлайфаш и да му предадеш баланс, красота и хищност. Едва след това идва най-тежката част, в която трябва да го поддържаш безупречен чрез ежедневна употреба…“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин

„По време на бойното си обучение разбрах някои бойни закони, върху които е изградена нашата държава. Тъй като ние бяхме наследници на номади, не земята, а именно тези закони бяха духовната територия, върху която беше изградена България. Но тези закони не бяха валидни само за българите, а и за всички воини, защото това са закони за всички, които живеят от и за меча и които умират от меч.

Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин, а както разбрах – и воините на останалите народи, но при нас те означаваха следното: дългът е това, което всеки българин трябва да направи за своя народ, близките си и Тангра. Това е задължението ни към нашите предци – хората, които са ни дали живот, възпитание и опита си. Дългът е това, което обединява българските воини и ни превръща в най-силната армия.

Честта е личната изява на всеки отделен воин. Тя е нещо лично и свещено за всеки един от нас. Ние я градим през целия си живот чрез подготовката, битките и поведението си.

Тези две качества бяха най-важните за българските воини. Те се явяват основен наш закон и пример за поведение. За българските воини няма по-свещени качества от тях. Те са нашият боен и морален закон. Ние можем да живеем без всичко друго, но не и без тези две качества.“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Не те ли вълнува животът, не те ли омагьосва, значи вече не живееш…

„С колобър боила разговаряхме много. Всеки разговор с него беше крачка в моя духовен път. Той много обичаше да ме провокира. Така един ден той ме попита:

– Какво според теб е най-важното нещо в живота на хората?

Замислих се какво наистина е най-важното нещо за мен. Разбира се, честта и бойното изкуство. Докато се замислих има ли нещо друго, колобър боилът отговори сам на въпроса:

– Вълнението. Не те ли вълнува животът, не те ли омагьосва, значи вече не живееш, дори да си жив. – След тези думи, той посочи неопределено наоколо. – Виж повечето младежи – те са мъртви. Могат да се събудят, но те не познават нищо друго освен съня. Има право да ги събуди само човек, който ще поеме отговорност за тях и ще им опише реалността, превръщайки се в техен учител. Все пак изборът дали да си на топло и сигурно, или да изкрещиш и да тръгнеш по студения път, трябва да бъде личен и осъзнат.

– Това ли е най-важното? Да се събудим? – попитах изненадан, защото никога не бях разглеждал живота от тази гледна точка.

– Да, а след това да тръгнеш след мечтите си. Не след целите, защото целите си ги поставяме сами и само пречат да видим мечтите си. Най-важното за един човек е да мечтае. Едва тогава той започва да се различава от животните и става Човек.

(…)

Друг път попитах колобър боила: „Може ли чрез Тангра да разбера бъдещето?“

– Защо ти е да знаеш бъдещето? Тангра разкрива на всеки воин какво е бъдещето на душата. Защо би те интересувало какво ще се случи в този земен живот? Ти трябва да си готов да посрещнеш всички трудности като предизвикателства и изпитания, изпратени от Тангра. Как без препятствия можеш да изградиш и калиш душата си на воин? Какво би представлявал животът ни без трудности? Какъв ще е смисълът от него, ако знаеш какво ще се случи? Никой нормален човек не би искал да знае съдбата си. Повечето хора очакват, че ще чуят добри неща. Но ако научиш, че всичко, което правиш, е безсмислено, какво ще правиш тогава? Как ще живееш? Откъде ще намериш сили, за да продължиш? Това ще означава животът ти да остане без най-ценното си очарование – изненадата. Затова Тангра е велик, защото никога не би ни казал бъдещето. Той знае, че ние като воини никога не бихме се унизили до такава степен, че да го питаме за бъдещето. Само слаби, несигурни и несериозни хора биха искали да научат бъдещето. Те си играят на мистика, защото им е скучно да живеят и така си губят времето. Съобразявайки се с предсказанията, те ги сбъдват и унищожават смисъла от тях…“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Българите бяха хора на дълга и честта

„Дългът и честта са две категории, които определят поведението на воина. Честта е пряко свързана със самоуважението. Много хора смятат, че за тях златото е най-важно, други твърдят, че това са децата, любимите им хора, трети считат себе си за най-важни, но всички те грешат. В основата на всеки човек стои самоуважението. То ни дава сила да понесем себе си, да приемем своите слаби страни и несъвършенства. Самоуважението е най-съкровената територия на всеки човек. Само по себе си то е нищо и се нуждае от реализация. Най-жестоко наранен е човек, чието самоуважение е засегнато. Затова приятелите могат да нараняват по-лошо от враговете. Реализацията на себеуважението в света, отражението му се нарича уважение. Голямото самоуважение изисква голямо уважение. Човек чувства, че има проблем, когато има разминаване между големината на самоуважението (самомнението) и уважението, което демонстрират заобикалящите го. Всеки човек се оглежда в околните като в огледало. Там той иска да види себе си колкото се може по-близо до представата, която има за себе си.

Честта предшества себеуважението. Това е поведение, на което всеки воин се подчинява. Различните воини могат да имат различна представа за честта. Честта е лична територия, в която воинът не допуска никого. Тя обуславя един периметър, в който той осигурява своето достойнство. Който прекрачи тази граница, засяга честта на човека или воина.

Честта определя поведението на воина и той твърдо следва пътя, който тя му подсказва. Именно тя обуславя твърдостта в поведението и неотстъпчивостта в постъпките. Честта понякога ни кара да вземаме ирационални решения. Ние осъзнаваме, че именно тя ни води към загуби, понасяне на болка и лишения, дори гибел, но след като нашата чест го изисква, нищо не можем да направим. Знаем, че за „нормалните хора” понякога нашите битки изглеждат безсмислени и ненужни, но за нас те са въпрос на живот и смърт, защото дори не можем да си представим да изживеем живота си без чест. На хората, които не уважават и не познават честта, не може да се обясни нищо за нея, защото за тях тя не съществува.

Българите бяха хора на дълга и честта. Ние знаехме, че дългът е предадената и наследена чест от нашите предци. Дълг означава, че ние сме длъжни пред тяхната чест и памет, защото те са ни завещали своята неопетнена чест. И от момента, в който се наречем българи, ние вече сме длъжни на воините живели преди нас, на нашите деди, защото носим същото име като тях, макар да не сме достойни и още да не сме защитили честта си. Българите осъзнаваха колко свято е името, което носеха. Заради това име бяха загубили живота си толкова достойни хора, че цял живот да воюваха, нямаше да могат да се отблагодарят за това, което предците са им завещали, и нямаше да могат да върнат този дълг. Всеки един от тях се опитваше да живее така, че да върне дълга и да се прослави дотолкова, че да има право да се нареди до своите предци, a името му да бъде запомнено и разказано от тумир. За да стане това, ти трябва да върнеш своя дълг, да се изравниш в саракта с най-великите воини и чак след това да изсечеш името си и това, което си сътворил, в разказите на тумирите и каменната твърд на нашия Бог-Небе.

Доблестта и достойнството произлизат от честта и са част от нея.

Воините на всички народи използват честта, дълга, доблестта и достойнството като оръжия или се прикриват зад тях като щит. Те казват: „Върша злини, защото честта ми бе засегната!” Тук е разликата между всички останали воини и българите. Това е разликата между Торе и „Да”. Ние също сме мъже на честта, непрекъснато усещаме дълга към предците си. Ние имаме доблест и достойнство, но знаем, че всички тези са от малката същност на човека. Те произлизат от желанието на слабото дете в нас да порасне, да бъде силно и значимо, да се държи безупречно, да стане голям воин, да бъде забелязано и оценено. Ние осъзнаваме, че в основата на тези качества стои комплексът за незначителност и непълноценност. Българите сме такива, но се опитваме да осветлим своите тъмни кътчета, да ги обясним, да се подчиняваме на разума. Всяка външна битка ние насочваме навътре към себе си. Ние сме воини на двата пътя, хора на тангристкия кръст. Ние следваме повелите на Българския Бог.“

откъс от многотомната история „Тангра“