Tag Archives: ябълка

Ние сме българи и цял живот се учим никога да не отстъпваме…

Вървеше бавно и продължаваше да оглежда бойното поле, виждаше агонизиращите и умиращи хора, усещаше всепроникващата миризма на кръв, на изпражнения и урина. Пред погледа му непрекъснато се изпречваха насечени части от човешки тела. Бойното поле за всички тези воини беше гроб, за мухите обаче то беше пир. Навсякъде се носеше миризмата на смърт и разложение.

Мъжът усещаше цялото си същество изтъкано и пропито от смърт. За да върне живота в себе си, той бръкна и отнякъде извади червена ябълка, след това, без никакво забавяне, хищно я захапа, а сладкият й сок потече по брадичката му. Въпреки смъртта наоколо и гледката, той дъвчеше силно и енергично и отново отхапа от сочния плод, като говореше сам на себе си.

„Ние сме воини! Родени сме за такива моменти. За тези моменти живеем. Това, което ужасява другите, за нас е награда. Ние се чувстваме най-добре там, където другите примират от страх. Ние сме българи и цял живот се учим на това. Учени сме никога да не отстъпваме, а да се бием до смърт.

Тук, където червата на хората се обръщат от погнуса и смъртта е смалила душиците им като стафиди, е моята трапеза! За мен това е бяла покривка! Аз се храня със смърт! Всеки, който посяга към величието, се храни с човешкото страдание и смърт.”

След тези думи той отново отхапа от ябълката. Сладките й сокове продължаваха да пръскат бузите му и да се стичат по брадичката му. Тя хрупаше в устата му и му напомняше за това, че освен смърт, на този свят има и живот, че освен кръв, тялото му може да отделя и слюнка, че хората, освен да умират, могат и да се хранят, любят и да живеят. За пореден път жадно отхапа от вкусния плод, а сладостта му го върна към живота. Усети в устата си аромата на зелена трева и цветя. Тази ябълка бе по-сладка от мед, по-сочна от нектар. В нея бяха събрани зимните сокове от недрата на земята, които тук, в този плод, се бяха докоснали до слънцето и се бе получила тази божествена връзка, затова ябълката бе толкова сладка и сочна. Този плод успяваше да събере мистичните води, идващи от недрата на земята, със слънцето. Сочността и сладостта. Този плод беше магичен.

Ябълката, не е ли тя първото и най-древно дърво? Може би неслучайно тя бе плодът на изкушението? Не бяха ли Адам и Ева изгонени от рая именно заради нея? Не се ли бяха увивали около нея Змията и Сатаната? Какво ли можеше да означава, че сред толкова много смърт се сети първо за нея? Може би имаше причина в този момент да мисли за ябълката, за смисъла на живота, за Дявола и Бога, за Сътворението, а не за битката.“

откъс от тринадесети том „Ирник“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Някои легенди разказват, че замъкът е бил стъклен

avalon„– Авалон е дума, която в северните езици означава „ябълка”. Така келтите наричат Острова на блажените. Това е отвъдният свят. Островът отвсякъде е обгърнат с вечна мъгла. В него има изграден каменен замък с високи бойни кули. Някои легенди разказват, че замъкът е стъклен. Там живеят само жени. Всички смятат, че Нимуе е водачката им. На Авалон растат ябълки и те даряват на хората, които ядат от тях, безсмъртие. Затова островът се нарича Авалон, на латински „insula Avallonis” или го наричат „insula pomorum” (остров на ябълката), или „isula vitrea” (стъкления остров). Келтите, живеещи на най-северния остров (Ирландия), смятат, че неговото място е на остров Мананнана, според други мястото на Авалон е някъде на главния остров на Албиона.

– А ти какво ще ми кажеш за Авалон? – българинът се обърна към жената до него.

За мен това е сарактът – отвърна тя. – Мнозина ме наричат Девата на Езерото и казват, че живея под водата на езерата, че контролирам духа на природата. Авалон е един прекрасен свят. В него са събрани природните сили. Тези, които движат залеза, прилива, луната, повея на вятъра… Когато имаш дълбочината да познаваш всичко това, когато имаш силата да се претопиш, да изчезнеш, да се слееш с природата, ти ставаш част от Авалон.

Изведнъж жените, които ги предвождаха, се спряха на място. Пред тях като стена се изправи огромно валмо мъгла. И ако досега мъглата се стелеше над блатото като водата на море и само тук-там се появяваха вълни, по скоро от тяхното движение, сега това, което се намираше пред тях, се извисяваше като планина. Българинът също спря. За миг му се стори, че мъглата се втвърдява и превръща в някакъв огромен къс лед, но не прозрачен, а бял. Той стоеше онемял пред тази гледка. След миг до ушите му достигна приглушеният вик на някого. Човек ли беше, или призрачно същество? Заслуша се в далечните викове, които достигаха до него. Той вече бе участвал в такъв лов. С ужас си спомни отново денонощията прекарани в блатата над Ктесифон заедно с персийския принц Бахрам. Отново се заслуша, този път по-внимателно. Не можеше да има грешка. Някъде пред себе си дочуваше шумовете на лов, блатен лов. Едно само не можеше да разбере, това истински шумове ли бяха и сега ли се случваше този лов, или „присъства” на лов от своите спомени? За миг му се стори, че ако препусне напред, пред очите му ще се появи изкаляният Бахрам Гур и изтощеният и мразещ го Орест. Без да желае, искайки само да провери какви са тези звуци отпред, Авитохол побутна Аспа да направи една крачка. В този момент шумовете станаха по-силни. Погледна към Анна, която, изпъната като тетивата на лък, бе застанала до него. Зад нея бяха феите. По държането им разбра, че и те чуваха виковете.

Изведнъж от мрака пред тях се появиха стадо сърни. Те изплуваха от мъглата като призрачни същества. Вървяха плахо, като че предусещаха присъствието на хора пред себе си. Авитохол видя черните влажни муцуни на кошутите, красивите им очи и тревожно махащите опашки. Обзет от някакъв прадревен порив да ловува и виждайки толкова близо сърните, които му напомниха на гур, мъжът наддаде боен вик и се втурна срещу животните…“

откъс поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги