Tag Archives: ятаган

Кръстът се извисявал навсякъде над Родопите и никой турчин не смеел да замръкне в дебрите на планината

Enichar_3D_clear_fon„– Някога цялата тази планина беше заселена само с българи. Кръстът се извисявал навсякъде над Родопите и никой турчин или мюсюлманин не смеел да замръкне в дебрите на планината. От векове Родопите били твърдина на православната вяра и българщината.

– И не е имало турци?

– Не, в планината не живеели турци. Те предпочитали плодородната низина, затова се разселили из Тракия. Султанът и Великия везир Мехмед Кюпрюлю не били доволни от това, че в сърцето на Империята има християнски земи, в които турският ятаган не властва. Тогава измислили легендата за Демир ага – покорителят на Родопите. Демир означава железен, стоманен. Така според легендата в планината били пратени спахии, които „обърнали” планинците в исляма, като хвърлили в скръб и кръв цялото население. Така повече от половината планина била помюсюлманчена. Това били българи и християни, които насилствено приели исляма. Разбира се, сред тях имало и хора, които доброволно се отрекли от вярата си. Те искали да плащат по-малко, да търгуват с цялата Империя и вече да не са рая. Някои от по-бедните заменили вярата си само срещу това да не плащат джизие – данъка, който в цялата Империя плащат всички иноверци – немюсюлмани. Тези нови мюсюлмани българите нарекли потуранци или помаци, защото се били потурчили. Те са мюсюлмани по вяра, но са българи по кръв и нямат нищо общо с турците.

Много християни се отнасят с презрение към тези хора, но аз се опитвам да ги вразумя. Тежки времена са били, малцина са имали сила да се изправят срещу ятагана и да запазят вярата си, а и повечето от тях паднали покосени от него. Много българи приели насилствено исляма. Трудно е човек да избира между живота и вярата си. За да имаме право да ги съдим, всеки едни от нас трябва да бъде поставен на тяхно място. Много от тях приели вярата не заради себе си, а за да спасят живота на своите жени, деца и родители. Било тежко и кърваво време. Време разделно.

Може да разбереш, че това са българи и че доскоро, допреди сто години, са били християни, като влезеш в селата и видиш гробищата им. Дори мюсюлманските села имат християнски гробища. Откъде са дошли тези християни? Откъде са дошли мюсюлманите и къде са отишли християните? И след като не могли да покръстят всички българи, мюсюлманите и християните били почти по равно. Турските насилници опитали още веднъж да покръстят останалите българи, но сред тях били останали само най-калените и пречистени, тези, които били готови да загубят живота си, но вярата си не. Затова днес планинците са сурови, непокорни и волни хора. Ако тракийците са твърди като камък, родопчаните са по-твърди и от най-твърдия камък – те са като кремък. След като получили голяма съпротива и отпор и много хора паднали под ятагана, решили да заселят турци. Турците обаче живеели добре в Тракия и никой не искал да живее в суровата планина. Така турците, които били доведени в Родопа планина, били анадолци, а не тукашни турци. Те почти насила били заставени да се заселят в планината. И понеже не харесали високите непристъпни планини на Средните Родопи, се заселили в котловините, в по-ниските и полегати части на планината, предимно в Източните Родопи и по поречието на реките Арда, Чая, Места и Въча. Така по-голямата част от мюсюлманите в планината са помаци и съвсем малко са турци и то анадолски турци, а не от българските турци.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

3 коментара

Filed under История, Книги

От какво бяха тези белези, от турски ятаган или диво животно?

След това всички хайдути се бориха с Яне и той успя да тръшне всеки един от тях на земята. Всички бяха учудени, но това не ги отказваше. Само Манол гледаше отстрани и се усмихваше.

Скоро Кара Тозю се съвзе и не беше доволен от всичко, което му се беше случило. Той стана и изръмжа като ранено животно. Но не някаква рана, а нараненото му самолюбие го караше така да ръмжи.

Искам пак да се борим, пале такова!

Тук обаче се намеси Манол, който каза:

– Повече борба не!

Той също познаваше Кара Тозю, а сам се беше убедил колко добър пехливанин е Яне и не искаше приятелят му и дясна ръка пак да бъде унизен. Ако това пак се случеше, той сам не знаеше какво щеше да стане.

Да се бием с ятагани! – изрева Кара Тозю.

Яне се стресна. Той не беше толкова добър с ятаган. Тогава умът му започна трескаво да работи. Една мисъл се мярна в главата му. Нямаше какво да рискува и реши да действа.

Всички очакваха Яне да се дръпне и да откаже, а Манол байрактар да ги усмири и сдобри. Вместо това момчето каза:

Вместо с ятагани, ако искаш може да се бием с пешкири. Ние Болярови така тренираме сеченето с ятаган. Така хем е безопасно и никой не може да бъде лошо наранен, хем се вижда кой колко е добър.

Кара Тозю явно беше очаквал момчето да се уплаши и да моли за прошка и сега и той зяпна от изненада. Манол също беше учуден и известно време не можеше да измисли и да каже каквото и да е.

– Какво? Какво говориш? Какви пешкири?

Бой с пешкири. Така в нашия род се учим да сечем с ятагани.

Кара Тозю не харесваше това, в което го въвличаше Яне, но нищо не можеше да направи, затова търпеливо продължи да пита:

– Какво представлява боят с пешкири?

– Хващаш едни пешкир и с него удряш противника.

– Само това ли е?

– Да?!

И защо трябва да въртя пешкири и да се излагам, вместо да ти отсека главата?

Защото той ще секне твоята! – изкрещяха в един общ глас останалите хайдути и се заляха в смях. Очевидно мъжете много се забавляваха с това, което се случваше.

Думите на мъжете и това как се хилеха и шегуваха за негова сметка искрено разсърди Кара Тозю. Суров човек беше той и не беше свикнал някакво сукалче да го бори, а после и да го прави за смях.

– Ние въртим пешкири, за да не се нараним – отговори Яне.

Момчето чувстваше, че се оплита и че ядосва все повече мъжа, но след всеки опит да направи нещо, ставаше все по-лошо. След всяка разменена реплика лицето на мъжа ставаше все по-червено и по-червено.

– И какво, теб те е страх да не те нараня ли? – Кара Тозю беше радостен, че беше „уловил” Яне.

Тук обаче се намесиха останалите мъже, които искрено се забавляваха.

Не, страх го е да не нарани теб! – и отново се заляха във вълна от смях.

Кара Тозю се изчерви още повече. Яне разбра, че нещата отидоха твърде далеч и искаше да се откаже. Той не желаеше да ядосва човека, с когото цяло лято бе работил. От него бе видял само хубаво и той трябваше да го подготви за изпита.

– Ако искате да не се бием, учителю!

Оооо, момчето ти прощава! – останалите мъже продължаваха да се шегуват за сметка на двамата.

– Давай пешкирите! – изкрещя Кара Тозю.

Мъжете угоднически донесоха два бели пешкира на малки каренца. Яне пое своята кърпа и я нави веднъж на ръката си. Кара Тозю го гледаше и повтаряше действията му.

– Сега двамата започваме да се удряме – каза Яне.

– Това е глупаво! Отказвам да участвам в глупости! Това е за някакви деца! – каза Кара Тозю.

Ако искате мога да ви покажа и по-трудния начин – каза пак момчето.

– Уплаши ли се? Той иска да ти покаже по-трудния начин. Уплаши ли се от по-трудния начин? – продължаваха да наливат масло в огъня останалите хайдути. Само Манол не вземаше участие в това.

– Давай! – изкрещя Кара Тозю.

След това Яне накара да намокрят двата пешкира и така те станаха много тежки. Двамата мъже се съблякоха голи до кръста. Яне вече беше виждал големите заоблени мускули на Кара Тозю, но сега пак им се възхити. Всичко в неговия противник беше някак обло и макар да нямаше гъвкавост беше много силно. Дори ситните къдрави косъмчета по гърдите и корема на мъжа подчертаваха тази заобленост.

– Много е опасно и боли! – каза Яне, а останалите мъже отново се заляха в смях.

– Много е опасно! – крещяха те.

Когато Яне съблече бялата си риза, мъжете възкликнаха. Целите гърди на момчето бяха раздрани, а белезите все още се виждаха отчетливо. От какво бяха тези рани? Кой ги беше направил? Турски ятаган или диво животно?

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Буен бил Индже и много силен, и никой не смеел да му се противопостави

Enichar_3D_clear_fon„През цялото време, докато беше в Станимака, Атанас Аскероглу се бе опитвал да открие Стоян и да го повика при себе си. Много се бе затъжил за по-малкия си „брат”, но не успя да го открие. Все пак научи историята му. Оказа се, че точно той бе онзи Индже, от когото бе пропищяла цяла Тракия, Странджа и Източните Родопи. След като завършил обучението си в корпуса, Индже бил разпределен в специална еничарска част, която да се заеме с унищожаването на кърджалийските банди и главатари. Явно еничарският Диван най-накрая бе решил да вземе мерки за унищожаването на бандитите, които правели положението на раята в Румелия нетърпимо. Те се бяха възползвали от опита на Аскероглу. По пътя обаче войниците се разбунтували, защото, вместо командири от еничарите, начело им бил поставен ленив и страхлив паша, който със сигурност щял да ги погуби. Ограден със специално подготвените еничари, той не бързал да изпълни заповедите на султана. Цялата орта вървяла бавно из Тракия и всяка вечер пашата си устройвал пищни веселби, с тежко ядене, много вино и кючекини. Той търсел преговори с кърджалийските главатари и най-вече с Емин ага, Сиври Бюлюкбаши, Дели Кадир, Едерханоглу, Кара Колю и сливенския аянин Тахир ага. Интересувал се от това как да ги облага с данък и да ги покровителства, но не и да воюва с тях. Еничарите били недоволни. Скоро те усетили за какво става въпрос. Една вечер Индже, който бил избран от йолдашите да ги представя, заявил на командира, че намеренията му са ясни на братята му еничари и те не са съгласни да бъдат под негово командване. Пияният паша вдигнал ръка срещу младия еничар, а онзи я счупил на мига, след това го грабнал, вдигнал го над главата си и така го трътнал, че го убил на място. След това Индже повел дружината, отказал да служи на паши, изпратени от султана, а сам станал султан на себе си. Казват, че истанбулският султан жестоко съжалил, защото сам бил създал още един, може би най-злият и най-добре подготвен кърджалия.

Така и било. Индже веднага разгърнал качествата си на воин, командир и водач. И ако другите кърджалии заставали начело на пасмина от убийци и всякаква паплач, то Индже бил начело на своите еничари. Скоро останалите кърджалии подвили крак и се присъединили към най-свирепия кърджалия. Той бил толкова зъл, че пред него бледнеели и Емин ага, и Кара Феиз. Именно Кара Феиз бил първият, който се присъединил към Индже. Кара Феиз нападал село Жеруна, но не можел да превземе богатото, добре пазено село. Тогава Индже, млад и силен, с черните си като гасени въглени очи и рядката брада, като гарван черна, се изправил и на юруш хората му превзели селото. Отначало Кара Феиз помислил да присъедини много по-младия от него Индже към себе си и дори да го направи свой байрактар, но на това предложение Индже само се усмихнал. Така старият кърджалия разбрал, че пътят пред него и четата му е само един – той да се присъедини и подчини на младия еничар. Така Кара Феиз станал първият знаменосец на Индже. После обаче към бандата на Индже се присъединили и останалите хайдушки водачи: страшният Едерханоглу, Дели Кадир, Сяро Барутчията, Кара Колю, дори огромният черен анадолец пехливан Сиври Бюлюкбаши. Така скоро Индже водил цяла орда от главорези, по-голяма от тази на Емин ага и голяма вражда имало между тези двамата. Всички знаели, че под слънцето няма място едновременно за Емин и Индже и очаквали големия сблъсък. Индже добре се грижил за кърджалиите си и винаги намирал начин да нападат богати села, които разорявали и унищожавали. Буен бил Индже и много силен, и никой не смеел да му се противопостави, освен Емин. Смел бил и винаги лично водил дружината си. Винаги яздил бял арабски ат, който бил гоен, силен и много по-висок и едър от останалите кърджалийски коне, които били врани – черни като крилете на гарван. Така главатарят им изглеждал още по-могъщ.

Индже бил странен човек, не пиел, не пушел – истински еничар, но пък бил християнин. Когато водил дружината си, бил страшен и не знаел що е пощада, но и когато почивал, не знаел мира. Така щом спрели някъде на лагер и разпънели шатрите, той започвал да се бори. Борил се подред с всичките си йолдаши, а после преборил дори огромния анадолски пехливанин Сиври Бюлюкбаши. Страшен пехливанин бил Индже и скоро всички щели да разберат откъде иде всичко.

При едно нападение над селото, от което бил Сяро Барутчията, Индже срещнал смела мома, която се наричала Пауна. Водил я известно време, но после я зарязал. С времето той се научил да пие, а пиел страшно и кръвясвали очите му. Веднъж повел ордата си пиян, но Пауна се забавила, защото грижи имала за малкото им дете. Тогава дяволът в Индже, подлуден от лютата ракия, подхвърлил бебето повито с пелени и го пернал с еничарския си ятаган. След това тръгнал с ордата си, без дори да се обърне назад. Коравите кърджалии, сами избили стотици невинни, „пречупили” сърцата си и никой вече не посмял да вдигне глас срещу Инджето. Тази история се разнесла из цяла Тракия и всички потръпвали само като я чуели. „

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто