Monthly Archives: октомври 2016

Ти знаеш истината, но зъбите ти са преграда пред нея…

1-13t-1„Едекон се отърси от сламата. Той се изправи бавно, а след това се протегна толкова силно, че костите му изпращяха зловещо, все едно заплашваха да се прекършат. В същото време изпита остра болка. Цялото тяло го болеше. Опита се да възвърне паметта си от предната нощ. След известно забавяне причината за болката изплува в съзнанието му. Опипа тялото си, то цялото бе натъртено от стотиците удари. Тази болка обаче бе благородна и той изпитваше радост от нея, защото показваше, че е жив. Огромният мъж се наведе и опипа краката си, те го боляха най-много. Снощи неведнъж бе ритал с тях, бе посрещнал и тежкия удар на една пейка. Споменът за това го изпълни с възторг. Славно си бе прекарал в кръчмата.

Скуката и градът изнервяше огромния воин. Вечер той излизаше и обикаляше по цели нощи. Градът вече не го привличаше. Нощем посещаваше кръчмите, местните ксеносиони (ксеносион – кръчма, страноприемница, когато се намирали извън града, често били към някой манастир. Понякога ги наричали ксенони.) не за да пие или да се храни, а защото търсеше забавление. Пияните хора бяха раздразнителни, а и доста глупави и често се случваше някой от тях да се заяде със скиро-хуна. Едекон само това и чакаше.

Снощи той се бе скарал с някакъв просяк, който твърдеше, че в града се намира някой си Арктос, който можел да го победи. Той, разбира се, не знаеше, че пред него стои прославеният хунски вожд.

Арктос е много по-голям от него и ще го победи с лекота – мъжът обсъждаше Едекон, все едно него го няма в кръчмата или е глух и не чува това, което мъжете си говореха. – Той твърди, че е последният останал гладиатор. Нарича себе си с имената на всички най-известни гладиатори.

– Този също е много силен и едър – казваха другите мъже. Просякът обаче отказваше и да чуе, че той може да победи Арктос. Едекон искаше да срещне въпросния Арктос, но въобще не знаеше дали изобщо съществува. Както се казва, по-добре малката рибка в ръката, отколкото голяма риба в морето. Едекон знаеше, че да търси Арктос е загуба на време. Затова бе ударил мъжа в корема, а онзи се бе превил.

– Кой е най-добрият боец в света?! Кой е най-силният воин? – крещял Едекон и свирепо изгледал тълпата, която за миг се стъписала. След това обаче половината от нея викала от радост, а другата – от ярост. Едекон бе целял точно това.

Кажи, кой е най-добрият воин? – отново извикал хуно-скирът като и гледал към падналия на колене просяк.

– Не знам! Не знам! – опитвал да се измъкне нараненият мъж. Повечето от мъжете в кръчмата трябваше да държат за него, но те бяха тълпа и с присъщата на всяка тълпа жестокост, искаха да видят другаря си наранен. Когато хората са много, започваха да действат като стадо и ставаха подвластни на инстинкти и жестокост, неприсъща им отделно. Повечето бяха доволни, че точно мъжът е станал мишена на нападението на огромния мъж. Така тях никой не ги закачаше, а и този явно бе най-слабият, това ги задоволяваше.

– Удари го! Удари го! – крещели мъжете.

Върху грозното белязано лице на огромния мъж се бе появила гримаса, от която християните бяха настръхнали. Те били сигурни, че този варварин не е човек, а демон. Из кръчмите вече се носела мълвата, че този обикалял нощните улици на града. Хората не смеели да скитат много, а и скитниците се притеснявали и вечер се събирали на групи.

– Ти знаеш истината, но зъбите ти са преграда пред нея. Като ги строша, ще помогна истината по-бързо да излезе!

След това хунът нанесъл такъв удар в лицето на просяка, че избил и последните му останали зъби. С кървава уста мъжът започнал да вие от болка, но все пак се разбирало, че крещял:

– Ти си най-силният! Ти си най-силният!…“

откъс от историческата сага „Тангра“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Хризафий беше доволен, защото бе успял да вкара отрова в душата на страховития воин…

Tohol_3D_New_small„На форума се извисяваше голяма църква, която носеше името „Свети Апостоли”. Зад нея имаше пазар с много хора, всеки викаше и предлагаше собствената си стока. Докато минаваха и оглеждаха това, което се предлагаше, Едекон забеляза някакъв римски патриций, който явно бе изпаднал в тежко състояние. Въпреки че бе прокъсана и мръсна, тогата му със син кант подсказваше, че е от знатен произход. Мъжът предлагаше великолепен дървен стол, целият в дърворезби. На единия подлакътник на стола имаше гравирана сърна, а под другия – вълк. Хризафий се загледа в стола само за миг. Това бе стара изработка, сега такива мебели не се правеха. За съжаление сега не беше време за покупки.

Едекон също огледа стола.

– Сега няма къде да го сложа, а в юртата също ще стои смешно – каза огромният хун.

Като изгледа внимателно хуна, евнухът каза:

Градът има много лоши страни: шумът, насилието, пренаселеността, тук смъртта дебне от всеки ъгъл и не можеш да я усетиш, но в същото време тук е събрано цялото богатство на света. Градът е притегателен център за най-умните хора в света, тук са всички учени, писатели, най-добрите занаятчии, политици, най-богатите търговци, тук има много разкош. Има хора, които не познават града. Може цял живот да живеят в палатиум, без въобще да общуват с тази паплач. Животът тук е прекрасен и лесен. Бих дал живота си, но не бих напуснал този град! Не мога да живея никъде другаде освен тук!

Кир Едеко, ти искаш ли да живееш в този град? Да имаш собствен дворец? Да прекарваш дните си в разкош, да изяждаш всеки ден по една плешка или бут? – докато говореше, Хризафий си спомни как хунът бе ръфал бута и се намръщи. – Личи си, че ти си изискан човек, културен, ценител на красотата – евнухът явно много сериозно огъна своята съвест, за да каже тези неща, – че не си роден да живееш сред дивите хуни! Ти си патриций! – Той си спомни, че Едекон бе спал в конюшнята, в сламата при конете. Като се опитваше да не се намръщи, той добави: – Ти си роден да спиш в сатенени чаршафи! Вечерите при теб да спят най-красивите жени! Всички да те желаят и да ти казват: „Кир Едеко! Кир Едеко!”

Хунът едва не се захили. Той сам бе предпочел юртата пред двореца. За да излъже евнуха, той каза:

– Майка ми е скирска принцеса. Личи ли ми, че хуните не са от моята класа? – той се наведе към евнуха и му подшушна: – Ще ти кажа нещо под секрет, не им го казвай, но те малко вонят!

В този момент зловонният дъх на Едекон едва не повали Хризафий на земята.

– Ти ми предлагаш дворец тук, в Константинопол? – попита учуденият Едекон, а очичките му се смалиха още повече и станаха хладни и пресметливи.

– Да! Същият като онзи, в който сега живееш.

– Дворец като този, в който живеем?! Целият от гладък блестящ мрамор, застлан с дебел, мек килим?! – Едекон нарочно се правеше на малоумен. – Искам дворецът ми да има килим, за да може конят ми да не се подхлъзва!

Хризафий се намръщи. Този варварин… Той мислеше да вкара коня си в двореца! Килим… Килим…

Евнухът осъзна, че възприема вонящия хун като малко дете, което не е съвсем наред с ума. Хризафий за пореден път се увери колко прав бе василевсът, като смяташе, че само с дрънкулки и близалки ще успее да подкупи тези хора. Тази задача се бе оказала най-лесната за него, а в началото бе смятал, че ще е много трудна. Как да не е лесна, щом този не мислеше за златото и двореца, а за килима?

Изведнъж обаче, като стана съвсем сериозен, Едекон каза:

– Искам да живея в същия дворец!

– В този дворец не може! Той е на императора!

– Искам точно този дворец! Кой знае какъв дворец ще ми дадете! Или този, или не искам друг! – докато говореше, Едекон заприлича на огромно хлапе с грозно, надрано лице. Хризафий беше доволен, защото бе успял да вкара отрова в душата на страховития воин. В първия момент евнухът се притесни, защото наистина не можеше да обещае, че ще даде двореца на василевса на Едекон. После обаче той си даде сметка, че това желание никога няма да бъде изпълнено. Защо да не обещае, след като знае, че никога няма да му се наложи да изпълни това обещание?

– Добре, ще получиш същия дворец – каза примирено Хризафий.

Евнухът се забавляваше вътрешно, като си представяше подобния на чудовище Едекон в присъствието на благородните патриции. Как ли щяха да приемат обезобразения до неузнаваемост изрод като равен на тях? Той бе толкова грозен, че сигурно дори готите щяха да го избягват.

– Ще получиш същия дворец, но и ти трябва да направиш нещо за мен! Искам нещо в замяна!

– Какво? – попита Едекон, но му личеше, че е разсеян. Той се заглеждаше по тълпата.

– Трябва да убиеш Атила!…

откъс от многотомната история „Тангра“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Не това бе желязното в него, а духът му…

„В този момент на това място в света си дадоха среща всички стихии. Вятърът бе въздухът, морето бе водата, огънят представляваха гръмотевиците и светкавиците, дървото бе корабът, а желязото… Желязото бе той. Не защото бе облечен с желязна ризница и на бойния му колан висеше меч, не защото на гърба си бе превързал медния щит, а в едната си ръка стискаше туга. Не! Не това бе желязното в него, а духът му. Той бе по-твърд от желязото, с което бе облечен. В този сблъсък на стихии някой щеше да победи. Беше сигурен, че желязото ще надмогне останалите стихии, досега винаги бе ставало така. Той щеше да наложи волята си над света и над стихиите, така както бе успял да подчини на нея тленното си тяло, защото неговата воля бе продължение на волята на Бог. Това тяло той бе покорявал от младостта си, бе озаптявал, когато младостта го бе карала да подскача като див звяр, бе водил това тяло в битки и турнири, беше го калявал в бойни походи, беше го подлагал на лишения, болка, студ, глад, беше го яхал до изнуряване. Сега то му се отблагодаряваше за това, че се бе отнасял с него като с враг.“

откъс от първи том „Екскалибур“ на историческата поредица „Артур“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Мечът на българите или Мечът на Дуло…

1_Artur_3D-clear_fon-small„Всички владетели досега са виждали в Екскалибур само и единствено Мечът на Силата. Този меч им е осигурявал сила срещу техните врагове и те са придобивали небивала власт. Толкова голяма, че някои от тези безумци започнали да мислят, че могат да владеят целия свят, цялата земя. Те обаче не разбирали, че силата, която мечът осигурява, и властта са огромна отговорност. Когато владетел държи меча в ръката си и го насочи срещу някой друг, той нарушава баланса на Силата. Когато Силата се събере на едно място, други места остават по-слаби и оголени. Когато в ръката на владетеля на един народ гори факла, а този меч е като огромна клада, навсякъде около него се появяват сенки. Когато един народ притежава Светлина, останалите народи са погълнати от мрака. Този, който държи този меч в ръката си, трябва да знае, че освен Меч на Силата, Екскалибур е и Меч на Светлината. Този, който го носи, трябва да бъде просветен владетел, да носи Светлина на света и хората…“

откъс от историческата поредица „Артур“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто