Историята се пише от победителите…

„– Историята не е наука! Всеки човек манипулира реалността и живее в свой измислен свят. Как можеш да си сигурен, че ще предадеш на другите това, което знаеш? Ако не можеш да разбереш хората днес, как ще разбереш тези живели в други времена, вярвали в други богове? Според мен светът е нещо нереално. Всички ние живеем на едно място, в един свят, но всъщност всеки един от нас възприема това място и този свят по различен начин. Хората само привидно живеят врата до врата. Всъщност те гледат на света с различни очи и всеки един от тях живее в собствения си свят, който, като стъклена сфера, го отделя от световете на другите. Когато човек опитва да разбере света на другите, прави това като го пречупва през собствените си очи. Това пречупване не е само според вярата и знанията, то е и според това кой човек какъв е.

Историята е „наука”, написана от хора за свят, който те възприемат според себе си. Те разказват историята на други хора, които отново променят чутото според себе си. Къде тук е науката? Има ли въобще някаква обективност в тази „наука”? Освен това историята винаги ни е разказана от някого. Херодот ни описал древния свят, но според гърците. Ако можехме да видим света описан от друг човек, щяхме да различим съвсем други картини. Дори друг грък, ако ни я опише, ще бъде различна.

– Но истории пишат много хора, не е само Херодот.

– За съжаление повечето историци преписват един от друг и така създават една привидна реалност, която няма нищо общо с истинския свят. Често те живеят в привидната реалност, измислена от тях. Те я манипулират, променят, разтягат и смятат, че са властелини на реалността, но всичко, което правят, е само в полето на историята. След като настоящето е далеч от реалността, какво да говорим за миналото и историята?

Историята се пише от победителите. Често те разказват нещата както им е изгодно. Все още ли смяташ, че историята може да бъде наука?…“

откъс от поредицата „Тангра“

Българите са създали повечето легенди, които са разпространени по света

„– Татко, ти си ми разказвал много истории, които после съм чувал като хунски, слушал съм ги разказани като тюркски, готски и германски, като галски и келтски, като кумански и хазарски, дори като славянски. Защо е така? Когато се опитам да им кажа, че тези истории са български, те ми се подиграват. Те са като лешояди, разкъсали и погълнали тялото на българската история. Това ме обижда!

– Историите на всеки народ се градят върху легенди. Нашият народ е създателят на повечето легенди, които днес са разпространени по света. Макар отдавна да са забравили откъде идват, от кой народ точно, те са били разказани първо от нашия народ. Ние сме хората, създали легендите на повечето народи.

– Българите не са ли се притеснявали, че другите народи крадат историята и легендите им?

– Не! Всеки народ, всяко племе има собствена душа. Българите нямат своя душа, защото притежават душата на цялото човечество. Затова те не се притесняват да не бъдат ограбени и не изпитват ревност към историята и митовете. Те осъзнават, че няма как някой да им ги открадне, защото тази история е на всички. Българите не се стремят да притежават, както и не им се налага да крадат. Наистина, много народи крадат нашата история, но ние не се чувстваме ограбени, защото сме над тази дребнавост. Ние сме толкова древни, че имаме повече история, отколкото можем да понесем.

Тези, които разчитат само на историята, правят това, защото в настоящето нямат нищо стойностно. Българите живеят в настоящето и осъзнават, че във всеки един момент творят история. Защо им е мъртвата, изживяна, преминала вече история?  Тумир помнят историята не за да я преразказват, взирайки се в славното минало, а защото тя им помага да направят следващата си стъпка и да стоят твърдо на краката си в настоящето.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Животът всъщност представлява два мяха. В единия е силата, младостта, времето на човека…

„Той докосна чашата, а след това се зачуди колко повече знаеше от предния път, когато се намираше тук. Миналият път, когато вървеше към храма изсечен в скалите, все още беше момче, но беше много по-млад и силен. Сега беше старец, чувстваше се уморен и стар, но знаеше много повече неща за собствения си път. Не беше ли това мъдростта? Той разбра, че животът всъщност представлява два мяха. В единия е силата, младостта, времето на човека. Когато си млад, единият съд е препълнен с колкото течност Тангра ти е отредил, защото, ако не са ти отредени много дни, мяха ти може да не е много пълен. Другият съд е мъдростта. Отначало той е празен. Животът всъщност представлява преливане от единия съд в другия и колкото време живеем, толкова повече изливаме от единия си мях. Всичко това човек прави, докато е на гърба на своя кон. Конят е участта, съдбата. Човекът се опитва да прелива от единия мях в другия, от живота си и живеенето, от това, което му се случва, опитва се да извлече мъдрост. Ако човекът е умен, ако има подкрепата на Тангра, той изсипва малко от водата си по земята, по гърба на коня и по себе си, а повечето вкарва в мяха на своята мъдрост. Повечето хора, за съжаление, пръсват водата си и не съумяват и една капчица да прехвърлят във втория мях, други са толкова глупави и арогантни, че дори не виждат, че има втори мях и смятат, че трябва да изпият водата си. Всички тези са обречени на това да преживеят живота си безсмислено, а от това по-голям грях няма.“

откъс от поредицата „Тангра“

В този момент разбра, че всеки човек се появява на този свят незавършен и сам

„…Българинът не желаеше да бъде в този свят. Онзи свят, миналото, виденията, там му харесваше повече. Тук беше липсата, болката, самотата, това беше неговата незавършеност. В този момент разбра, че всеки човек се появява на този свят незавършен и сам. След това през целия си живот се опитва да попълни тази своя празнина. Повечето хора правят това механично, като се опитват чрез хората до себе си да запушват тези свои пробойни. Това са родителите, близките и роднините, приятелите, съпругите и съпрузите, децата, внуците, въобще всички, които смятат, че обичат и ги обичат. Такива хора са шумни, защото така заглушават своя страх от тишината и самотата, те са самодоволни, защото смятат, че са надмогнали самотата и незавършеността си. Идва обаче време, когато всеки човек започва да губи близките си същества и тогава в него отново зейват празнините. През тези дупки в душата му прониква смразяващият студ на самотата, от там надзърта болката, старостта и смъртта. Много от хората се пречупват точно в този момент, защото осъзнават, че няма как да спечелят тази битка. Чак тогава осъзнават истински, че са смъртни. Те губят илюзиите си, че приказката за света, семейството и себе си, която са изградили, е истинска и вечна. Това е тяхната идея, тя ги е успокоявала, хармонизирала, осмисляла е живота им, правила ги е щастливи. Скоро обаче грозната истина се озъбва срещу тях. Това става най-често след като загубят някой близък, когато камъните в тяхната крепост един след друг започнат да изчезват. Тогава те се прекършват, защото осъзнават, че това, което са мислили за вечно, е тленно и обречено на разруха…“

 откъс от поредицата „Тангра“

Има ли змейове и самовили днес?

„В началото Бог направил първите хора много дребни и ниски – джуджета. Те не можели да обработват земята и ставали жертва на животните. След като изчезнали от земята, Бог направил великаните – хора високи над три метра, с огромни глави. Наричали се исполини, елини, латини, жидове, къпинци. Те живеели в планинските пещери и се хранели със сурово месо. Гласовете им били толкова силни, че можели да разговарят по между си от далечни планински върхове. Те не се бояли от гръмотевиците и влизали в люти битки със змейовете. Единствената заплаха за живота им била къпината. Поради високия си ръст и тромавата си походка, исполините се спъвали в храстите на къпината, падали и умирали. Затова били принудени да й принасят жертви и давали курбан. Бог видял, че тези хора не са пригодни за земните условия и също ги унищожил. Накрая той създал средния човек и го опасал на кръста с пояс.

Много хора смятат, че от исполините са останали само така наречените елински, жидовски или латински гробища, които представляват огромни камари от камъни. (жид – великан или нечиста сила) Когато днешни хора минат покрай тях, трябва да хвърлят камък върху тях, в знак на анатема. Според други някои жидове не са изчезнали и са успели да имат деца от средни жени, които Бог създал след тях. Днес такива са почти всички хора. Такива хора не могат да прескочат къпина и не могат да станат кесиждии.

След средните хора Бог решил да създаде най-съвършените същества, затова създал змейовете. Женските змейове се наричат самовили. На тях обаче им било много трудно да имат деца, затова змейовете започнали да си вземат жени от средните хора. Самовилите, като останали сами, не можели да бъдат със средни мъже и станали вещерки. Така с времето останали много малко чисти змейове и самовили. Днес във всеки един човек има среден човек, къпинчо и змей.“

„Защо хората се страхуват толкова много от змейовете и самовилите? Защо старата вещерка му беше казала, че ако вземе за жена самовила, поколението му ще бъде прокълнато до десето коляно?

Отговорът веднага се появи пред него и той беше толкова ясен. Яне се учуди как досега не беше разбрал това, като то през цялото време е било пред очите му.

В света от хилядолетия се водеше война между хората и змейовете. Хората избиваха змейовете, защото се страхуваха от тях. Кои ли бяха змейовете? Откъде ли идваха? Дали идваха някъде отдалеч, от звездите, или бяха в себе си ангели и серафими? Едва сега Яне разбра защо беше толкова различен от останалите, защо винаги вършеше нещата с лекота, защо се бореше и биеше толкова добре…“

В поредицата „Ятаган и Меч“ Токораз Исто разказва много за змейовете и самовилите и по какъв начин народните вярвания и предания са преплетени с живота ни.

Гледай видео

От къде идва традицията да си завързваме мартеници

В световната история годината винаги започвала с раждането на природата. Така годината започвала или в края на месец декември, или от месеца, който бил кръстен на бога на войната Марс. За българите март месец било времето, когато природата се събуждала след зимата, това било време за ново начало и живот. Тогава те се подготвяли за преброяване на българската армия. Всички мъже се събирали и се въоръжавали, за да са готови за предстоящите битки. Провеждали се състезания (кушии) (днес Тодоров ден), на които се проверявало бойното ниво и въоръжението на българските воини. На друг голям празник бойците провеждали битки помежду си на алай или гумно. Този празник при земеделските християнски народи съответства на Гергьов ден, а при волжките българи се нарича Сабантуй. Вярвало се, че ако на този празник се даде жертвоприношение, това ще омилостиви бог Тангра и той няма да поиска жертви от народа на българите по време на войните, които ще се проведат през цялата година.

Българите вярвали, че във вените им освен кръв тече и свещената сила – оренда. За да омилостивят Тангра, в по-древни времена те порязвали ръката си над китката, като капките кръв не трябвало да падат на земята, защото кръвта била свещена, а да изсъхнат на ръката. Някои воини връзвали бяло конче на китката си и така стичащата се кръв го обагряла и засъхвала по него. По-късно те престанали да си причиняват рани, а при честването на този празник си завързвали бял и червен конец, като продължение на прабългарската традиция. Белият цвят символизирал орендата, а червеният – кръвта.

Днес тази традиция е много популярна и има множество легенди за това откъде произлиза мартеницата, но е важно да се знаят нейните древни корени. Някои хора се притесняват, че тя е езически обред. Трябва да се знае, че голяма част от празниците и ритуалите в българската „християнска“ традиция са пренесени от най-дълбоката езическа древност на народа ни.

На всички българи, Честита Нова 7523 Българска Година!