„Човек, макар да живее в настоящето, през цялото време съдържа миналото и бъдещето в себе си.
– Това не го разбрах – каза българинът.
– Човек съществува в настоящето, но спомените и мислите м`у винаги са насочени назад, натам, откъдето идва, в същото време една част от него е в бъдещето.
Когато мислиш за приятелите си, се опитваш да си ги представиш в бъдещето, а когато мислиш за враговете или неприятни неща и събития, си ги спомняш в миналото.
– Това също не успях да разбера.
– Слушай тогава, ще ти го разкажа по-издалеко.
Всички хора, които ни уважават и обичат, тези, които ни отделят от времето и мислите си, които искат да бъдат близо до нас, са обърнати с лицата си към нас. Всъщност всички хора в живота ни са обърнати към нас или с лица, или с гърбове. Хората с гръб са тези, които се отдалечават от нас, които си отиват, те са избрали с лицето си да бъдат обърнати към някого другиго.
Желателно е хората, които се намират близо до теб, да са с лица към теб, а не такива, обърнати с гръб. На никого не му е приятно и не би искал хората, които са близо до него, да са му обърнали гръб.
Ти какво би предпочел, хора, които са близо до теб, но са обърнати с гръб към теб, или такива с лице, но по-далеч?
– Разбира се, хора с лице към мен. Дори да са далеч, предпочитам да са с лице. Това ще означава, че те искат да са до мен, такива рано или късно ще се приближат, а бъдещето на тези с гръб към мен е да се отдалечават.
– Виждаш ли, когато оценяваш другари, винаги мислиш в бъдеще и с перспектива, а когато мислиш за враговете си, мислиш за тях в миналото, какво са ти сторили.“ – откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто
https://orendabooks.com/poredica-blgariya/54-i-vi-tom-kubrat.html
„Българин не се раждаш! Българин ставаш! Роденият българин може да бъде такъв, но цял живот да живее като „ромей“. Българин означава човек на духа, осъзнат, светъл човек. Не всички родени като българи са такива. Мнозина се наричаха българи, но не бяха такива. Всеки българин трябва да съчетае в себе си три души и да следва Пътя на воина (багатура), Пътя на монаха (колобъра), Пътя на човека или на знаещия (тумира) и тогава в него ще се появи орендата, божественото прозрение; то ще бъде спуснато от Небето към него, това е Пътят на владетеля (кана). Българин е не толкова категория на човек, принадлежащ към народа на българите, колкото състояние на духа и Силата (орендата).“ – писателят Токораз Исто
„– Българските кане са убивали всеки, който ги види в момент на слабост, тези, които са имали злочестата участ да видят кански сълзи, не са доживявали, за да разкажат някому за това. Ти, като кан на българите, трябва да внимаваш много, защото, когато твоите врагове видят сълзи в очите ти, това не е толкова страшно, понеже ще са причинени от яростта, която изпълва гърдите ти. Така или иначе нещастниците, дръзнали да ядосат кана ювиги до такава степен, че да плаче от ярост, биват избивани като кучета. Ако обаче си позволиш да пророниш сълзи пред воините си и най-близките си хора, тези, които обичаш, то това би било пагубно за всички тях. Канът олицетворява държавата, той е носител на орендата и всяка проява на слабост от негова страна ще разколебае вярата на хората. В душата им ще се прокрадне съмнение в силата на кана, неговата непогрешимост и правото му да управлява. Канът е връзката на народа с Тангра, той е човек, но в същото време е мост, по който протича Силата. Едно камъче от този мост да се отчупи и цялата конструкция ще рухне. Канът е кан, защото някога хората са приели това да е така. Когато това е станало, канът се е отказал от човешките си слабости, емоции и страсти. Оттук насетне той не принадлежи на себе си, а на народа. В очите на хората канът ювиги е богоравен, той няма право да греши, не може да си позволи да е слаб. Разбира се, реалността е различна, канът е човек, както всички останали, и като такъв може и да греши, да има своите съмнения и слабости, но никога, повтарям никога, не трябва да допуска някой да го види в тези моменти! Това би било предателство спрямо всички мъже, жени и деца, които стоят зад него. Всяка пролята сълза е равносилна на хиляди убити, когато водиш хората в битка, те трябва да са абсолютно сигурни в победата, в правотата ти, защото съмнението е най-големият враг на воина. Запомни, очите на хората винаги ще са вперени в теб, ако ти не излъчваш сила и увереност, ако си слаб и несигурен в действията си, те няма да те следват, няма да ти се подчиняват, ще започнат сплетни, а това в битка е равнозначно на пълен крах! И всяка сълза на кана може да бъде отмита единствено с ведра пълни с кръв.
„Българските народни песни са толкова многобройни и уникални, богатството от ритми и тактове е невероятно. Никой друг народ няма толкова много фолклорни области на толкова малка територия и население. На всички изследователи на българските танци, песни и фолклор им прави впечатление, че нашите песни не са прости и народни, каквото е народното творчество на останалите народи. При тях творчеството се дели на народно, което е просто, примитивно и елементарно, задоволява по-низките страсти, обикновено описва сюжети от ежедневието или съдържа закачливи сексуални нотки, и елитно творчество, създадено от композитори и хора, които са се посветили на това да творят. Те обикновено били културни, образовани и професионалисти. Изкуството, което създавали, било сложно, интелектуално, елитарно и засягало по-висши вибрации на човешката същност. При българите това творчество, което се нарича „народно“, е изключително сложно и елитарно. Много от изследователите на нашето творчество, особено тези, които са били чужденци, се учудвали как предците ни са успявали да пеят и танцуват в сложните неравноделни ритми. Те не можели да повярват, че това е създадено от трудови хора, без никаква музикална или танцова подготовка, от обикновени жътварки, копачи, косачи и селяни. Много достоверно обяснение за това би било, че в един момент тумир са решили да предадат знанията си на народа и самият народ се е превърнал в тумир. Аз изпитвам искрен респект пред българския народен фолклор и неизвестния български гений, създал всички танци, песни и мелодии на България. Лесно е да си обясним, че нашето „народно“ творчество е било създадено от пеещи тумир. Българският народ е много пеещ и танцуващ, през Средновековието и по време на Османската империя именно народното творчество ни е съхранило. То е било хранилище на нашата идентичност. Може би тумир са завещали на народа ни това „народно“ творчество.
„Авитохол бе потънал в някакво странно състояние. Изведнъж с възторг се отдели от саракта, в който бе потънал. Какво бе най-важното нещо, до което бе достигнал: че всеки българин трябва да съчетае в себе си три души и да следва Пътя на воина (багатура), Пътя на монаха (колобъра), Пътя на човека или на знаещия (тумира) и тогава в него ще се появи орендата, божественото прозрение; то ще бъде спуснато от Небето към него, това е Пътят на владетеля (кана).
Токораз Исто 