Monthly Archives: януари 2016

Щом си роден българин, това означава, че си живял с оренда…

medalion_tangr_krust„…Орендата никога не е само в настоящето. Тя е река, пронизва времето и е по-силна от него. Орендата е едновременно в миналото, настоящето и бъдещето. В нея живеем двамата с теб, Баяр, човекът в бъдещето също ще бъде наш наследник, защото в орендата няма време.
Разбираш ли това?

Ирник кимна. Малко по малко той проумяваше неща, които караха светът пред очите му да се свие. Струваше му се, че съзнанието му се разширява и той усещаше това физически, най-вече с очите, взора; пред погледа му се разширяваше.

Орендата пронизва времето. Онази оренда, в която съм живял аз, там далеч в степта, е същата като онази от твоето детство, като тази тук и днес.

– Аз не съм живял в орендата, защото не съм знаел за нея – каза Ирник.

Щом си роден българин, това означава, че си живял с оренда.
Всеки българин живее според орендата и носи отговорност за това пред Тангра. Много от неосъзнатите българи я тълкуват неправилно. Орендата няма форма и може да бъде изтълкувана по различни начини. Някой християнин ще я помисли за Свети Дух, друг човек ще си помисли, че това е прозрение, вдъхновение и късмет, трети ще помисли, че е Сила. Всеки вижда орендата както иска и може, но само посветените българи познават нейното действие в дълбочина, защото те през целия си живот живеят с нея и действат според нея.

Орендата е гъвкава и мека, безформена, в същото време тя е като ос, около която светът се движи. Тя пронизва света и хаоса и като непроменяща се част от него въдворява реда. Ето защо истинските воини преследват тази сила. Нашата оренда е много по-силна от „чи”, „ки”, „ба”, прана, хварно. Всеки народ познава някакъв аспект от орендата и смята, че това е Силата, но повечето от тях разбират само малка част от нея. Българите живеят и се борят така, че натрупват оренда в себе си, те се опитват да премахнат пречките пред орендата, за да влезе в тях, а така приемат и Тангра в душите си.

Ето, в този момент ти си тук, но това е само една малка част от твоето цялостно същество. Ти обаче познаваш само този свят. Тялото ти е тук и ти си тук, но една част от теб – орендата ти, е и тук, и в детството ти, но тя е и преди да те има. Ти можеш да прекрачиш с тази оренда извън собствения си живот. Твоята оренда е съществувала още преди да се родиш, преди да те има, а това означава, че и теб те е имало винаги, че си роден в началото на Сътворението. Тя носи в себе си спомена за онова време, а така го влага и в теб. Ти имаш възможност да разбереш смъртта, защото притежаваш оренда и така можеш да видиш света без себе си. Смъртта и времето преди да се родиш са едно и също нещо. Всеки българин, който познава орендата, познава смъртта. Не бива обаче да се взираш в бъдещето, а в миналото. Много хора гадаят какво има в смъртта. Повечето от тях правят това, защото ги е страх от нея. Те се правят на глупави и неразбиращи, защото не могат, а и не искат да знаят наистина за смъртта. Всеки българин може много бързо да разбере това, само трябва да се допита до орендата си и да се опита да си спомни времето, в което все още го е нямало…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Само слепци можели да живеят срещу този бряг, без да поискат да го заселят…

Stambul„Когато корабът навлезе в столицата, тя го покори с мащабите и красотата си. Градът беше разположен на Босфора. Сараите бяха накацали по бреговете като красиви птици. Всичко беше толкова красиво, шарено и оживено. Целият проток бе изпълнен с множество кораби. Някои от тях само преминаваха. Те идваха от Средиземно и Бяло море и пътуваха към Черно море. Други свършваха своето пътуване тук. Те щяха да останат на док в Златния рог или в някой друг пристан. Множество по-големи и малки лодки и корабчета с чисти бели платна кръстосваха Босфора, за да свържат Европейската с Азиатската част на Стамбул.

Градът бе чудно красив, това си личеше отдалеч. Не само сараите, изящните пристани, беседки и градини го впечатлиха. Целият град бе изпълнен със стотици минарета, чиито изящни игли пробождаха небето. Ако имаше град, който заслужаваше са се нарече Град, то това беше Стамбул. Той беше Градът. Легендата гласеше, че някога боговете изпратили създателите на града да търсят място за своя град. Те им обещали успех в начинанието. На въпроса на хората: „Как ще познаем къде точно да построим най-великия град?”, боговете им отвърнали: „Там където видите да живеят слепци, срещу това място постройте град!”

Създателите на града дълго време обикаляли и търсели подходящо място, в което да се заселят. След много години, като прекосили Босфора, наистина стигнали една колония слепци. Те се били заселили там, където днес е кварталът Бешикташ. Създателите се сетили за думите на боговете, погледнали към другата страна на брега, отвъд Златния рог, и разбрали. Това била самата красота. Именно това било мястото за най-великия град. Тогава те разбрали какво имали предвид боговете. Само слепци можели да живеят срещу този бряг, без да поискат да го заселят.

Повече от хиляда години това е бил най-големият град в света, центърът на цивилизацията. Дори беше дал името си на цяла империя. Отначало се наричал Бизент или Визант и бил кръстен на тракийското племе, живяло по тези земи. Християнският цар Константин го направил втора столица на Империята, а по-късно и единствена. От тогава градът се наричал Константинопол, но всички го наричали Втори Рим. Българите, които винаги са живели най-близо до него, го наричали Цариград, сякаш за да изразят своето уважение към града, въпреки че никога български цар не е властвал в него…“

откъс от първи том „Еничар“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Въпреки предчувствието за грозния край, който ме очакваше, не изпитах никакъв страх…

„Светът около мен се клатеше странно. Отворих очи, виждах каменната пътека, по която се бях движил толкова време. Освен нея виждах и стените на клисурата, изградена от отвесни каменни стени. Какво ставаше? Защо всичко се клатеше? Главата ми се движеше, като че не се държеше от врата ми. Ръцете ми бяха увиснали над главата ми. Висях върху нещо с главата надолу. Не можеше да има грешка, защото виждах ръцете си. Наоколо цареше дрезгав полумрак. Веднага си спомних всичко, което се бе случило с нас през последните дни и седмици. Слепият монах, нападението на йети, бягството през цепнатината в скалите. Какво беше това сега? Тъй като не можех да видя и разбера всичко, с ръката си опитах да опипам нещо. Напипах дълга козина. Опипах още малко от козината, като внимавах съществото, което ме носеше, да не разбере. Грешка нямаше. Това беше йети. То ме бе преметнало на рамо и сега ме носеше нанякъде. Сигурно ме бе намерило и ме беше помислило за мъртъв и сега ме отнасяше някъде, в пещера или където живееше, и щях да послужа за негова храна. Бях сигурен, че в момента, в който разбере, че все още съм жив, ще ме убие, затова реших да се преструвам на мъртъв. Не че имах някаква надежда, че ще ми се размине, но нямах избор. Продължих да вися на рамото на йети, но сега поне се оглеждах, доколкото мракът ми позволяваше. Знам ли, можеше да ми се наложи да се върна по същия път.
Скоро забелязах промяната около мен, всичко стана някак по-светло. Чудовището ме носеше на гърба си от много време. Това показваше голямата сила, която то притежаваше. Чувствах силната му остра миризма. Сега вече като стана по-светло, можех да различа светлата му козина. От това, че от много време стоях с главата надолу, започна да ми става лошо. Изведнъж това, което видях, накара дъха ми да спре. Неочаквано главата ми увисна над пропаст. Грешка нямаше, висях над висока пропаст. Инстинктивно се стегнах да не падна. Чудовището се катереше по някакви отвесни скали, а аз все така висях безпомощно преметнат през рамото му. Изпитах истински ужас. Гледах към пропастта и не можех да повярвам, че това се случваше на мен. С каква сила трябваше да разполага това същество, за да се катери по тези заледени скали с човек на рамото си?…“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under Книги

Градът наистина приличаше на мандаринов цвят

„След това върволицата тръгна из града. Уличките бяха тесни, а стените се издигаха високи и отвесни. Ибрахим имаше усещането, че се движат в тунел. Високо горе се извисяваха красивите кули на сараите. Тъй като градът бе разположен терасовидно, когато влязоха вътре, той се разкри пред очите на англичаните. Дори в това си състояние те не можаха да се сдържат и се възхищаваха на красотата му. Тук-там имаше фонтани, красиви порти и врати. Някои по-големи дворци бяха разположени на две-три нива и бяха украсени с цветя, палми и градини. Целият град приличаше на един голям дворец, на красива градина, в която се смесваха опияняващите миризми на шафран, канела и цветя. Но нещо много по-силно и неуловимо пронизваше цялата гледка и като че ли бе пропило целия град. Това беше красотата. Англичаните гледаха терасите и дворците като омагьосани. Колко различен беше този град от тъжните, мрачни, мръсни и грозни английски градове. Този град беше като излязъл от приказка. Той беше страхотна комбинация между светлина и сенки. Светлината беше живот и караше градът да блести с хиляди отблясъци. Но в тесните улички властваха сянката, мракът и покоят. Докато светлината изморяваше и караше очите да се свиват, мракът и покоят ги отпускаха и предизвикваха тишина в душите на хората.

Танжер беше най-красивият град, който Ибрахим беше виждал. Пред погледа му се разкриваше цялото изящество на града. „Как ли изглежда градът гледан от дворците?” – помисли си младият еничар. Тази красота беше толкова опияняваща, че накара младежа да спре да мисли за Георгиус, да си спомня, че е еничар и дори да осъзнава, че вече е роб. Ибрахим вървеше и вдъхваше опияняващите аромати на града. Това бяха миризмите на цветя, на опиум от пушилните, на портокали и маслини, на цъфтящи мандарини. Този плод беше кръстен на град Танжер или може би Танжер бе наречен така заради нежния, красив, ухаещ цвят на мандарина. Танжер наистина приличаше на мандаринов цвят. Но той беше и много повече. В него миризмата на всичко това се смесваше с миризмата на скъпо дърво, влага и нежният примамващ парфюм на красиви жени. Всички те бяха с фереджета и Ибрахим виждаше само очите им. Те бяха красиво гримирани, а ръцете им бяха изящно изрисувани с къна. Жените бяха красиви, като излезли изпод четката на опитен миниатюрист. Танжер бе градът на любовта. Не може човек да влезе в града и да остане безучастен. Не може да не те накара да се влюбиш в него или в някоя от неговите загадъчни и изящни жени.

Древните елини смятали, че Танжер е краят на света. Според тях това било последното място на сушата, на което има град и оттук нататък се намирал безбрежният океан, който след това се изливал в бездната. От тук нататък започвал неизвестният свят за гърците. Танжер бил последният град на светлината. Той винаги бил възприеман като пределът на нещата.“

откъс от първи том „Еничар“ от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under Книги