„- Главният въпрос е: „Какво е България?“ Свещената земя, по която ходят българите, ли е България? Не! Очевидно не е! Колкото и да сме привързани към тази земя, колкото и тя да е примесена с праха на нашите близки хора, тя не е България. България и българи е имало и когато народът ни е изминавал Седемте свещени стъпки. Това означава, че народът, българите са по-важни от земята. Евреите и българите са два мисиянски народа, затова те са толкова близки. В еврейското свещено писание толкова ясно е показано, че народът е по-важен. Неслучайно там се казва, че Мойсей водил евреите-роби, бегълци от Египет, четиридесет години из пустинята. Това е равнозначно на Свещените стъпки на българите и обиколката ни по света. Само че ние сме я изминали за хиляди години. Евреите явно знаят, че народът е по-важен и когато има народ, за него ще се намери и земя, не просто парче земя, а обещаната, свещената, пазената от Бог за народа – Обетованата земя.
Народът е важен, българите, не всички, а само истинските от тях, „светлите глави“, ще бъдат Велика България. Дори разпръснати из света и в изгнание, ако всеки от тях съхрани искричката си на българин, България ще я има. Дори върху Земята да не съществува държава България, свещената българска земя – саракт, ще съществува. Него ние го изграждаме с пламъка, с орендата, с душите си.„
откъс от първи том „Кубрат“, историческа поредица „България“
„Българските народни песни са толкова многобройни и уникални, богатството от ритми и тактове е невероятно. Никой друг народ няма толкова много фолклорни области на толкова малка територия и население. На всички изследователи на българските танци, песни и фолклор им прави впечатление, че нашите песни не са прости и народни, каквото е народното творчество на останалите народи. При тях творчеството се дели на народно, което е просто, примитивно и елементарно, задоволява по-низките страсти, обикновено описва сюжети от ежедневието или съдържа закачливи сексуални нотки, и елитно творчество, създадено от композитори и хора, които са се посветили на това да творят. Те обикновено били културни, образовани и професионалисти. Изкуството, което създавали, било сложно, интелектуално, елитарно и засягало по-висши вибрации на човешката същност. При българите това творчество, което се нарича „народно“, е изключително сложно и елитарно. Много от изследователите на нашето творчество, особено тези, които са били чужденци, се учудвали как предците ни са успявали да пеят и танцуват в сложните неравноделни ритми. Те не можели да повярват, че това е създадено от трудови хора, без никаква музикална или танцова подготовка, от обикновени жътварки, копачи, косачи и селяни. Много достоверно обяснение за това би било, че в един момент тумир са решили да предадат знанията си на народа и самият народ се е превърнал в тумир. Аз изпитвам искрен респект пред българския народен фолклор и неизвестния български гений, създал всички танци, песни и мелодии на България. Лесно е да си обясним, че нашето „народно“ творчество е било създадено от пеещи тумир. Българският народ е много пеещ и танцуващ, през Средновековието и по време на Османската империя именно народното творчество ни е съхранило. То е било хранилище на нашата идентичност. Може би тумир са завещали на народа ни това „народно“ творчество.
„И така, като почувствах, че дните ми на тая земя привършват и като навърших 62 лета в годината 6307 по българския календар (798 по Христос), оттеглих се в тази пещера, за да осмисля целия си живот, защото понякога от дребнотемие и подробности не остава време да си отговорим на най-важния за всеки човек въпрос: “Защо живея?”, и само човек, който търси смисъла на човешкия живот, може да си отговори на въпроса: “Как да живея?”. Това са двата въпроса, които осмислят нашия живот, и отговорът на тях ни превръща от обикновени хора във философи и воини. Това са двата въпроса, които човек трябва поне веднъж в живота си да си зададе, а търсенето на отговора е самият живот. “Защо живея?” и “Как да осмисля живота си, живеейки правилно?” са първите крачки от едно безкрайно пътуване. Това пътуване ни превръща в хора, няма ли го – животът губи смисъл. Ако човек предприеме пътуването, посоката, епохата и подробностите губят смисъл. Това е Пътят на багатура. Независимо каква религия изповядват, от какви народи и родове произлизат или в каква епоха живеят, всички воини вървят по един и същ Път и се сблъскват с едни и същи противници: страх, гняв, мързел, нетърпение, омраза, високо самочувствие и всички останали пороци. Пътят на воина е еднакъв за всички. Пътуването задължително включва в себе си изминаването на Пътя на воина. За да се предприеме Пътуването, не е задължително да се измествате в пространството. Важно е с какви очи гледате на света и дали ще му позволите той да ви изненада. Защото и най-екзотичните страни са такива само за чужденците. Вашият свят и живот са екзотични за всички чужди хора, но те са достатъчни за вас, така че не е необходимо да ходите някъде или да имате живота на някой друг…“
„Нашите учители ни учеха, че за да оцеляваме, за да побеждаваме, трябва да сме духовно будни, да имаме амбиции. Човекът без амбиции е скопен, той не може да мечтае, а когато мечтите ти са ограничени, никога няма да можеш да се надскочиш и ще си останеш обикновен, ограничен човек. Мечтите са като дрехите и обувките и когато те са малки, никога не се чувстваш удобно и винаги си недоволен.
Токораз Исто 