Ние сме номади през живота си и любовта

„- Ние двамата с теб сме заложници на нашата любов. Неспособни да задържим изтичащото като пясък, между пръстите ни, време. Неспособни да родим и създадем нищо, тласкани към самотата и смъртта. Ние двамата с теб и нашата любов, по-корави от скала, по-самотни от извисяващи се върхове, по-дълговечни от същата тази любов, която надживяхме. Ние двамата с теб заедно, дори когато единият отдавна го няма…

(…)

Ти си номад, вие сте такива, каквито трябва да бъдете, преминавате над степта, радвате ѝ се, но не я обсебвате, не я притежавате. В любовта всеки човек трябва да бъде номад. Такъв трябва да бъде и в живота. Да преминава, да се наслаждава, но да не се окопава, да не притежава. Ние сме номади през живота си и любовта, не сме стопани и господари…“

историческа поредица „България“, автор Токораз Исто

Този град е като окови…

„Самият град е устроен да мачка, обезличава, да те превръща във винтче, което е част от механизма на града. Константинопол е място на култура и изкуства, на политика и разгул, в което всеки е относително свободен и може да диша със свободни гърди. Това е метрополията на империята, в която се стичат богатствата от целия свят, затова, да се живее тук, е най-лесно. Това дишане обаче не е никак лесно. Всъщност в града е много трудно да имаш личен живот, тук е много трудно да вършиш нещата така, както смяташ за добре или е нужно да ги вършиш, защото винаги някой ти се меси, държавата или друг конкурент, а може и роднините. Тук хората, които са незаменими, са много малко, всеки може да бъде заменен, всеки изгрява и залязва бързо, всичко се променя, нищо не е сигурно, всичко е временно. В малките поселения и градчета лекарят е един, ковачът е един, хлебарят е един, тук тези са много и се борят непрекъснато едни с други. Всеки трябва да бъде по-добър, но и често има измамници и много лоши занаятчии, които произвеждат боклуци. Често, за да се предпазят от тези, майсторите се обединяват в гилдии. Тук винаги има майстор, който да ти обяснява, за да те забележат тук, трябва наистина да си много добър. Затова младите хора са под невероятен натиск. Тук, в Града, пресата на матрицата (социума) е много силна, непрекъсната и непосредствена. Този град е като окови.

Много хора, особено когато са млади, блясват за миг, заявявайки, че ще отстояват своята идентичност, че ще бъдат добри в това, с което са се захванали, че ще се опитват да бъдат различни и след това изгарят в огъня на Града. Неумолимото ежедневие и забързаният ритъм ги смилат, изгарят ги, докато накрая ги превърнат в пепел…“