Където и да отидели българите, навсякъде оставали своята следа и…

„Някога в самото начало на сътворението на света, ние, българите, сме живели навръх най-високите планини. Но Тангра пожелал любимият му народ да направи така, че другите народи, които по това време били диви и изостанали, да бъдат озарени от светлина. Той нарекъл българите светли, просветени хора и им завещал, и ги натоварил с тази мисия: където и да отидат, да просвещават народите.

Така народът ни започнал своето пътешествие, напуснал свещената земя на Тангра и поел тежестта на мисията си. Където отидели българите, навсякъде оставали своята следа и повдигали нивото на останалите народи. Това не винаги било съпроводено с благодарност и често народите, като се почувствали по-силни, се обръщали срещу своите учители. Това обаче никога не ни е спирало, дори когато сме срещали неблагодарност, сме отивали на ново място, сред нови народи и отново сме започвали просветителската си мисия.

Първото място, за което се знае, че сме създали държава, било между две велики реки. Останалите народи и историята учи, че по това време в Междуречието живеели два народа: шумери и акади, но това не била цялата истина. Тъй като Тангра забранил използването на истинското име, българите се наричали – ути и кути. В Междуречието българите общували с народа, който се наричал акади. Те били от семейството на така наречените семитски племена, наречени на Сем или Сим, един от синовете на Ной. В държавата, която създали, българите (шумерите, самарите) били висшата класа, те заемали всички ръководни постове, акадите не били роби, но били по-нисша класа, както знаеш ние, българите, никога не вземаме роби. Ние смятаме свободата за най-ценното нещо, което всеки човек притежава, по-ценно дори от живота. А свободният човек не може да има роби. Свободният човек живее сред свободни хора.

В Междуречието всички жреци, висшите воини и учените били шумери или самари. Религията, която се изповядвала, била нашата, но във всяко едно от местата, в които българите спирали, за да изпълнят мисията си, откривали само различни части от висшето духовно учение на Тангра…“

откъс от многотомната история „Тангра“

„Той търсеше знанието и мъдростта навсякъде. Един ден откри търсеното в най-дълбокия скрин, в най-закътаното място. Това беше една книга. Той я избърса от прахта, защото това бе книга, съдържаща най-древните тайни знания на човечеството. Върху книгата, със златни букви, бе написано “Книга на скритите тайни”.

Той разтвори книгата, но тя бе написана на непознат за него език. Въпреки това, когато се вгледа по-продължително, смисълът на текста му стана ясен. А там пишеше: “Взирай се в мрака, защото само чрез взиране можеш да постигнеш дълбоко познание. Не се притеснявай да оставаш сам, защото само в самота можеш да останеш сам със себе си. И не търси в мрака светлина, а търси себе си, защото ти си най-необходимото нещо на себе си. И само постигнал себе си ще можеш да постигнеш всичко останало. И в мрака не търси светлина, а сам стани искра. И разбери, че само в мрака можеш да бъдеш искра и само мракът може да те осветли. И бидейки искра разбери, човече, че дори мракът е по-добър от твоята светлина…”

откъс от книгата „Нова Притча, автор Токораз Исто

 

Никога в природата не трябва едно нещо да се изтребва до крак

„На сутринта бойните рогове възвестиха събуждане и продължение на лова. Ибрахим и Ахмед III се втурнаха като обезумели. Явно султанът беше решил да бъде пръв. На него му харесваше истинското съревнование, в което хората отсреща не се предават само за да му угодничат или да му се подмазват. По всичко си личеше, че еничарът няма такова намерение. Така двамата, препускайки върху конете си, се отдалечиха в преследване на ято диви гълъби. Това ято бяха чакали те от два дни. Разбира се, двамата имаха късмет да попаднат на скали и от там видяха ятото. Сега, когато го бяха открили, трябваше да се възползват. Един след друг двамата пускаха и направляваха своите соколи. Това беше опияняващ лов. Птиците с гърдите си разсичаха ятото, удряха някой гълъб и го поваляха. После пак се втурваха. Двамата мъже се стремяха да държат ятото далеч от останалите ловци. Ловът бе толкова интересен и завладяващ. Двамата нямаха миг покой и почивка. Цялата поляна, над която се водеше надпреварата, бе „украсена“ с кръгчета от пух и перушина. Това бяха местата, на които бяха паднали мъртвите или ранени гълъби. Ибрахим беше като обезумял. Той изпращаше отново и отново сокола си. Султанът също беше опиянен. Той ту бе концентриран и изпращаше воина си в небето, ту като обезумяло малко щастливо дете пляскаше с ръце и се въртеше, пееше и се заливаше от смях и сълзи от щастие. Тази радост беше предизвикана от това, че двамата ловци вече пускаха соколите си едновременно и понякога двете птици се вкопчваха в някоя жертва и разкъсваха горкото животно още във въздуха. Когато соколът на султана изпревареше този на Ибрахим или успееше да открадне нещо, султанът се заливаше в искрен смях. Това бе най-интересният лов, на който султанът бе присъствал. Ахмед III се чувстваше като истински султан, нещо което не му се случваше често. Кръвта на предците му се бе събудила у него. Той изпращаше своята победоносна армия (сокола), после я направляваше и ако успееше да победи, беше истински щастлив.

Постепенно ятото намаля. Гълъбите усетиха, че соколите ги избиват, но докато в природата соколът би убил един гълъб и би заситил глада си, сега двете птици с железни нокти се вдигаха и убиваха, и пак, и пак… Ятото се стрелкаше наляво-надясно, но беше попаднало в капан. Нито можеше да избяга, нито да кацне и да се скрие. Гълъбите се опитваха по всякакъв начин да се спасят, но чрез умели маневри двамата мъже успяваха така да направляват ятото, че да го връщат всеки път срещу смъртта. Скоро в небето останаха само няколко нещастни гълъба. Атаките на соколите ставаха все по-трудни и се увеличаваха неточните пикирания. Може би хищните птици също се умориха. Ибрахим изпита съчувствие към няколкото уморени и наранени гълъба, беше му жал и за соколите. Прекрасните животни все по-трудно и бавно успяваха да наберат височина. Хищните им спускания ставаха все по-неточни. Като че ли хищността и настроението на птиците убийци бе намаляло.

Ибрахим все по-често започна да вика своя сокол и да му дава почивка на ръката си. Ахмед III почувства своя шанс да изпревари еничара по улов, затова продължи да избива нещастните гълъби и изпадаше в искрен възторг, когато в небето се появяваше малко облаче пух.

– Какво става? Отказа ли се? – попита той.

– Малко почивка – отговори Ибрахим.

Тъй като току-що бе изпратил сокола си в небето, султанът се приближи до еничара. Красивото му деликатно лице бе озарено и вдъхновено. Изведнъж, с коренно различен глас, той каза:

– Нали не ми даваш нарочно да те изпреваря?

Питането беше много сериозно и Ибрахим веднага почувства това.

– Не, повелителю, просто ми е жал за птиците.

– За кои птици? – попита все така сериозен султанът. – Ако ти е жал за гълъбите, това означава, че си мекушав и в битка ще се смилиш над враговете си. Ако ти е жал за сокола, това означава, че ще щадиш себе си в битка и ще се опитваш да запазиш силите си. За кои птици ти е жал?

– Жал ми е и за двете птици, повелителю. Като воин, аз съм учен, че освен да убивам и потискам, когато разбера, че съм по-силен, трябва да проявя великодушие и това ще различи воина от обикновения звяр или убиец. Затова ми е жал за гълъбите. Никога в природата не трябва едно нещо да се изтребва до крак. Това противоречи на волята на Аллах. Щом го има, значи то има някаква роля и е нужно на Бог. Ако унищожим нещо напълно, то престава да съществува и повече никога няма да можем да го възстановим. И никога няма да можем да се сравним с него и отново да го победим. Така, колкото повече избиваме тези под нас или по-слабите, толкова по-близо до дъното стигаме. Един ден ще се окаже, че ние сме най-слабите и всички останали са над нас и ако те имат нашата логика, ще се опитат да ни унищожат. Или, ако сме най-силните, ще се окажем сами, унищожили и победили всички под нас, най-силни, но единствени и сами.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

В историята ни всичко има обяснение, но никой не я разглежда от позицията на родовете

– Откъде дойде любовта Ви към дедите ни и защо решихте духовността, която извира от Вас, да я облечете точно в история?

– Аз съм предимно разказвач и с история започнах да се занимавам случайно. Изучавах я в продължение на 20 – 30 години и осъзнах, че не е разказана добре, че е непозната, че ние сме отсъстващ народ. Разбрах, че сме народ, който смята, че знае историята си, но всъщност изучава тази, разказана от враговете му. Тя често е тенденциозна и манипулирана. Нашите владетели са представени в учебниците като двуизмерни образи, а аз се опитвам да ги опиша триизмерни, живи, да представя техните решения, драмите, които са преживели. Цялата истина за българския народ е скрита и кодирана в народното ни творчество.

– Твърдите, че много неща в историята ни имат обяснение чрез познаване мисията на родовете?

– Да, така е! Някога номадските народи са създавали империите си по еднакъв начин. Винаги владетелският род се разполага в средата. Това място при българите се нарича оба, а по-късно тюркските народи заимстват и го наричат орду или орда. Около владетелския род се разполагат останалите родове, които са били като щит за владетелския род. При българите родът Дуло е богоизбран и само той има право да ръководи. Останалите родове никога не воюват за властта, а напротив, те я пазят, докато се появи водач от Дуло. Така става с Крум, който идва от Авария с брат си, казва, че е българин от рода Дуло и останалите родове му дават властта.

Самуил например е първият представител на Вокил. Той е бил изключително коректен, заема престола чак когато всички владетели от Дуло са умрели. Именно затова мести и столицата, тъй като няма как владетел от Вокил да управлява в престолнината на Дуло.

Въстанието на Асен и Петър също е доказателство за това как Вокил винаги помагат и подкрепят Дуло, неговото начало е поставено в Странджа Сакар. В този момент те са в Търново и заявяват, че са български царе. За историците е необяснимо, но е толкова ясно. Винаги Вокил са бранителите, те подават по периферията (в случая Странджа и Родопите), а наследниците на Дуло (Асен и Петър) се появяват в обата (Търново) и поемат властта.

Имаме и владетели, които са мултиплицирали драмата си върху целия народ. Такъв е бил княз Борис I Михаил, при който неуспешните опити да води войни и мечтата да е велик владетел прерастват в първата национална катастрофа за българите. Тогава се избиват 52 български рода, които са били елитът на България.

В историята ни всичко има обяснение, но никой не я разглежда от позицията на родовете. Мисията на всеки един от тях обяснява толкова неща, за които днес ние само гадаем. Не знам как може историците да не ги виждат, да не знаят какво е оренда, какво е тумир, какво е тангризъм, какво е Българския Бог.

– Твърдите, че днес всеки може да проследи рода си до тези седем. Как става това?

– Да, всеки един от нас е тук, защото е наследник на някой от тези родове. Но не е достатъчно да е само по кръв, трябва и да е по оренда.

– Имате категорично становище относно създаването на българската държава, бихте ли споделили?

– Не може да се каже, че една държава съществува от момента, в който някой я е включил в някакъв договор. В 680 и 681 г. нищо особено не се е случило и тогава не е началото на българската държава, нито на българите. А истинското име на Кубрат е било Куртбат („бат“ идва от това, че е бил старши) Кюнграт (името на майка му). Той е наследник на Дуло по баща, но майка му е от рода Ашина, който тогава е Кюнграт. Във византийските източници остава под името Кубрат, тъй като е било по-лесно за произнасяне и изписване. Той не създава България, тя му е подарена от неговия чичо Сибир кан, който е брат на майка му. Това става, когато се разпада Тюркутският каганат и Сибир кан дава цялата западна част на синовете на Албури, тъй като те са нейни наследници.

откъс от интервю с писателя Токораз Исто