Monthly Archives: юли 2014

Воинът е човек, който се опитва да накара малкото дете в себе си да порасне

„– Дядо, от много време и ти и багатур-багаинът Баяр, когато ми обяснявате нещо, ми казвате, че трябва да бъда цялостен, завършен и ненаранен човек, какво означава това?

Като чу въпроса ми, старецът се замисли, поглади дългата си рядка бяла брадичка и някак се сви, все едно ни напусна. Гордеех се. Явно му бях задал сериозен въпрос и това, че един толкова мъдър човек, какъвто беше дядо ми, се замисли ме накара да изпитам задоволство. Изведнъж за мое учудване старецът заговори със силния си дълбок глас, който като че извираше от недрата на земята и каза нещо, което отново не разбрах.

Тази нощ е важна за теб. Когато ти направя знак и вдигна двете си ръце нагоре, това ще означава да го направиш. Сега слушай, но не забравяй знака! Разбра ли, Тохол?

Всъщност нищо не разбирах, но в този момент това ми се стори, че е някаква приумица на дядо ми, затова поклатих глава. Откъде да знам какво означава „да го направиш”?

– Вдигна ли ръце, правиш го! – повтори дядо, като че ли да се увери, че съм разбрал. Без нищо да разбирам, аз отново кимнах. След това погледнах към Баяр, за да видя дали той не е разбрал нещо повече от мен, но моят учител седеше без въобще да издава, че е тук и че участва в разговора.

– Когато аз и Баяр ти говорим за това, че не трябва да бъдеш наранен, имаме предвид следното. Всеки човек, когато се роди, понеже е малък, безпомощен и не може сам да оцелее, търси подкрепа. В лицето на своите родители той намира хора, които да се грижат за него, да го хранят, да го защитават, да го учат. Всичко това остава в хората като спомен, често като смътно чувство, като нагласа за цял живот, че те са малки, слаби и безпомощни. Веднага след това идва и това, че за тях трябва да се грижи някой, някой трябва да им дава храната, да ги защитава, да им помага. Тази рана, този спомен остава за цял живот. Дори най-силните и смели боили носят в себе си спомена за онова слабо, безпомощно същество, за което някой трябва да се грижи. Цял живот воините се опитват да прикрият това малко дете, което е незавършено, слабо, мънкащо, ревливо, сополиво, но в същото време се опитва да командва и да определя живота им. Това е малкото дете във всеки един от нас.

Повечето хора грешат като се опитват да скрият това дете. Други се борят с него, но никога не надрастват неговата наранена същност. Истинският път на воина е да се опитва не да крие детето и не да го затваря в дълбините на своята душа, а да го накара да порасне. Да го изважда на показ и да мисли върху всяко негово действие. Воинът е човек, който се опитва да накара малкото дете в себе си да порасне. Той се опитва да взема колкото се може по-малко решения с тази си своя същност. Когато малкото дете порасне, споменът за това, че си слаб, че не можеш да живееш сам, че си накърним, нескопосан, незавършен, изчезва. Няма как майстор в „Да”, боил или воин да има малко дете в себе си, защото то ще бъде неговото слабо звено. Тази негова същност ще му пречи да бъде силен, смел и свободен. Тя ще го кара да се държи като непохватно дете.

И така човек през целия си живот, ако не се бори с малката си същност, запомня това нещо, което разбира като първо нещо в своя живот – че е слаб и несъвършен и сам не може да се справи с живота. Това разбиране го съпътства винаги и навсякъде. И понеже знае, че е несъвършен, през цялото време той се стреми към съвършенство…“

откъс от първа книга „Тохол“, автор Токораз Исто

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Ние сме свободни като птиците, никой не контролира нашия живот и не може да окове душата ни на воини!

„Вървях из двореца и усещах как ставам все по-висок и значим с всяка следваща крачка.

– Никой не си позволява да погледне Великия цар в очите! Това се наказва с мигновена смърт! – говореше Бероес, докато се насочвахме към Тронната зала и личните покои на шаха. – Когато влезете при шахиншаха, ще коленичите, после ще пълзите напред. Ако шахът не ви каже нещо друго, ще изпълзите пред лявата обувка на владетеля и ще я целунете! Ако той не ви каже да станете или ако не говори с вас, се оттеглете назад. Ако лявата му ръка е отпусната надолу, ще целунете и нея. Устните ви не бива да докосват кожата на ръката на шаха! Целунете някой от владетелските пръстени!

Вътрешно възнегодувах от това, което трябваше да направя, затова попитах:

Това задължително ли е?

– Да! Напълно! Всеки владетел, дошъл тук, постъпва по този начин. Може в държавата си да си какъвто си искаш и да се наричаш както си искаш, когато дойдеш тук и се изправиш пред истинския владетел на света, трябва да изразиш своето примирение и да се поставиш в краката на Великия цар! Пред шахиншаха всички са васали и сатрапи, тук владетелят е само един!

Аз няма да го направя! – твърдо казах аз. – Аз съм воин, роден съм свободен и живея свободен! – като казах това последното, за миг се запънах, защото сам си давах сметка, че в последно време не живеех по собствена воля, а бях заложник на персийския шах. Въпреки това продължих: – Ние не се покланяме пред никого! Ние сме свободни като птиците, никой не контролира нашия живот и не може да окове душата ни на воини! Ние сме подчинени единствено на нашия бог Тангра! Никой човек не се намира по-високо от мен! Единствено нашият кан, но и той не е по-високо от нас, а е по-близо до орендата и волята на Тангра. Не мога да пълзя пред шахиншаха, макар да е владетел на голяма империя, не е нищо повече от мен! И той е роден от жена, и на него в жилите му тече кръв, и той може да бъде убит, и той старее и някой ден ще умре! Той е най-обикновен човек като мен и няма да му се поклоня!

– Какво говорите? – шепнешком попита Бероес. Личеше си, че магът е притеснен от думите ми. Сигурно и тук в Персия стените, както и в Индия, имаха уши. Явно Бероес се притесняваше, че Яздегерд ще научи какво съм казал. Бях толкова притеснен от това, което ми предстоеше да извърша, че не ме интересуваше никакъв Яздегерд…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Силните воини са свикнали нещата винаги да бъдат под техен контрол

Tohol_3D_New_small„Синко, не винаги отстъплението е слабост, понякога може да бъде тактика! Боецът, който не е импулсивен, е по-опасен. Може би нещо в теб те кара да бъдеш такъв, може това да е орендата? Когато двама воини се изправят пред своите противници и врагове, безразсъдният прави две крачки напред, той направо скача срещу врага, смелият прави крачка напред и влиза в битка. Мъдрият отстъпва назад. Той прави това, за да премисли, чак след това се хвърля напред. Страхливият просто отстъпва и от това нищо не произлиза. От теб зависи дали ще излезеш страхливец, или мъдър воин. Мъдрият човек не е директен и агресивен, ако може, опитва да избегне конфликта. Той е много опасен, защото, като отстъпва, не знаеш дали се изтегля, или просто се засилва, за да влезе още по-свирепо в битката.

Никога не се притеснявай да участваш в битки! Помни! Човек не е само смъртен, той е внезапносмъртен. Всеки човек може да се раздели с живота си във всеки един момент и винаги трябва да бъде готов за това. Всяка сутрин, когато се събуждаш, благодари на Тангра, че си отворил очи, но живей така, все едно това ще бъде последният ти ден! Никога не се страхувай от това, че този ден може да ти бъде последен! Това е едно от най-сигурните неща в живота. Този ден все някога ще дойде и няма никакъв смисъл да мислиш за него, да се изтощаваш физически и духовно. Каквото и да направим, ние никога не можем да изпреварим смъртта и да оставим земните си дела завършени и в ред. Когато и да те застигне смъртта, никога няма да е в подходящ момент. Силните воини са свикнали нещата винаги да бъдат под техен контрол. Аз цял живот се опитвам да живея осъзнато, това ми помага да подреждам света около мен. За мен светът е логичен и подреден, това аз правя със силата на своята воля. Ние обаче се самозабравяме. Каквото и да правим, както и да живеем, никога не бива да забравяме, че не контролираме две неща – нашето раждане и смъртта. Разбира се, можем да сложим край на живота си, но това ще ни привърже. Ако искаме да сме свободни, не бива да правим това. Трябва да свикнем с факта, че сме внезапносмъртни. Това е много трудно за нас.

Ние, степните воини, помним това и никога не го забравяме. Светът не може да спре своя ход. Стабилността не се състои в това да спреш времето и да се подготвиш за отвъдното. Най-сигурното нещо в света е движението. Там е стабилността на света, не в застиналото, а в динамичното равновесие. Всички ние, които сме духовно живи, участваме в приключението и авантюрата наречена живот, но не бива да се привързваме и да мислим, че сме вечни на тая земя.“

откъс от поредицата „Тангра“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Да загубиш живота си не е най-страшното, много по-лошо е да загубиш смисъла на живота си!

„– Какво е войната, учителю?

– Войната ли? Романтична представа за войната имат само хора, които никога не са воювали и разбират за нея от разкази или от книги. Ние, българите, не можем да имаме романтична представа за войната, тъй като цял живот воюваме. За нас войната не е театър, в който да си сложим маските за известно време. Аз знам, че това е най-голямото зло на света, зло, в което умират приятели, зло, в което хората губят същността си, зло, което разделя майки от деца, бащи от синове, зло, което кара да става така, че децата ти да умрат пред очите ти и то не по реда си. Войната е най-голямото зло и никога не ми я хвали. Аз съм воин и цял живот съм воювал. Жертвал съм живота си, откакто се познавам, убивал съм стотици воини и знам, че войната е най-голямото зло.

– Това, което чувам от устата ви, е много интересно. Цял живот съм мечтал да бъда с вас в една юрта и да видя как се готвите за битка. Днес виждам, че сте много скромен. Винаги съм мислил, че вие се държите много героично. Съвсем други неща очаквах да чуя от вашите уста. Вие сте най-известният българин в света! Вие сте легенда!

– Е и какво? Не съм направил нищо, за да бъда известен. Никога не съм се интересувал от властта и известността. Винаги съм правил всичко единствено заради Тангра. Човек трябва да се бори за безсмъртната си душа! Само това, което прави за нея, в този преходен свят има смисъл! Винаги съм знаел, че да загубиш живота си не е най-страшното, много по-лошо е да загубиш смисъла на живота си!“

 откъс от първа книга „Тохол“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Соломон имал хиляди жени и бил справедлив, но не бил щастлив

Соломон бил много интересен човек и цар. Освен че бил цар, на него му се приписват качества на мъдрец и човек, посветен в тайнствата и познаващ по-фини същности на Бог. Той е смятан от моите предци за най-великия владетел властвал на земята. Макар че, като познавам Персия и нейното могъщество и размери, се съмнявам в това. Но да приемем, че е било така. Освен владетел, Соломон бил умен човек, дори мъдър, отдал живота си на изучаване и постигане на Бог. Може би заради това той построил Храма. Докато властвал, Соломон не срещнал владетел равен на него по мъдрост и дълбочина. Имал хиляди жени и бил справедлив, но не бил щастлив. Това говори и живелият по негово време премъдър съветник Кохелет. И може би като смятал така, Соломон предизвикал Бог и се възгордял, а горделивостта е един от човешките грехове.

Тогава в Йерусалим от далечните пустини на юг, там където природата е сурова и растат само сухи храстчета, от чиято смола се прави тамян, на посещение към Соломон тръгнала Савската царица. Нейната красота и богатство били ослепителни, но не това впечатлило Соломон. Това, което го поразило, бил нейният ум и мъдрост.

Но Соломон чул, че макар горната част на Савската царица да била на красива жена, долната имала копита и краката й били космати. За да провери това, царят на Йерусалим наредил да излеят вода на пода в двореца и когато царицата премине над нея, той да погледне краката й и да разбере човек ли е, или демон. Така и направил – след като каза това, малеке направи драматична пауза. Без да се усетя се бях заслушал в разговора и той ми бе станал много интересен. Тръпнех от вълнение да чуя какво е станало след това между Соломон и Савската царица.

– Какво е станало после? – попитах аз.

– Какво е видял Соломон, никой не знае. Историята дава различни предположения за това. След това обаче царицата останала цяла година в двореца на великия еврейски цар. Те двамата говорели по цели дни и нощи. Поставяли си задачи, решавали загадки, говорели и се смеели. И Соломон бил истински щастлив. И той, който смятал себе си за най-мъдър, намерил човек и то жена, която била равна на него и дори го превъзхождала. След това царицата тръгнала обратно към Сава, оставяйки Соломон на неговите хиляди жени; така той никога повече не бил щастлив.

Тази история има и друга, символична страна. Освен че се съревновавали в мъдрост и хитрост, двамата били непрекъснато в противоречие. Ние знаем, че в този разказ Соломон представлявал волята на Бог. Той представя тези, които смятат, че Бог е мъж, а Савската царица била посветена в култовете на Лилит. Савската царица била Лилит.“

откъс от трета книга „Шатру“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Защо чертежите на Соломоновия храм са една от най-строго пазените тайни?

„– Велика царице – поправих се аз, – докато траеше церемонията на жриците на смокинята, вие им дадохте да държат по един ритуален нож и един свитък. Нарекохте свитъка „ключът на Соломон”, какво представлява този свитък? Някаква тайна книга ли беше?

– Не, това е една от най-съкровените тайни на този свят. Само веднъж досега Бог е слизал сред хората, за да пожелае да говори с тях. Това той направил на върха на една планина. Тогава водач на моя народ бил Моисей. Народът ни скитал повече от 40 години из пустинята, защото бягал от робството на фараона, но още не бил намерил себе си и свободата си. Смята се, че Моисей нарочно водил народа ни безцелно из пустинята, докато не умрял и последният човек, помнещ какво е това да си роб. Чак тогава хората били готови да изградят нова държава, да бъдат свободни върху свободна територия. Точно в този момент, когато евреите паднали от изтощение в пустинята, когато били нападани от отровни змии и гадини и постепенно губели своята вяра, Бог се явил пред Моисей и му завещал да запомни неговите думи и да приеме план за построяване на негов дом. Този план е една от най-строго пазените тайни. Бог споделил с Моисей, че може да слезе на земята само там, където е изграден този храм за него. След това той казал къде точно иска да бъде изграден този дом и му предал чертежите. Те били много подробни, в тях пишело всичко, нужно за строежа. Но Моисей и неговият наследник не успели да издигнат този дом. Това успял да стори следващият еврейски цар – смятан от мнозина за най-мъдър и велик сред еврейските царе – Соломон. Затова й храмът се нарича Соломонов.

Чертежите на този храм са строго пазена тайна, защото в тях, освен чисто строителните планове, се разкрива устройството на света, на божествените сили; в този строеж е описана структурата на света, на Вселената и на всичко. Всъщност, както митът за Адам, Ева и Лилит дава нова светлина върху отношенията на мъжете и жените и са етап от себепознанието на всеки човек, но това е направено скрито зад символи и митове и може да бъде разгадано само от човек, посветен и имащ силата да „чете” тези думи и послания, така и картата на Храма може да бъде „разчетена” само от посветени, които да разберат много истини за Бог и за неговата воля.

(бележка на автора: По-късно именно тази идея проповядва един рицарско-монашески орден, наречен в чест на Храма – тамплиери. Те оказали огромно влияние на западния свят. Именно те създали първия християнски орден, банковото дело и банкнотите, те пренесли от Йерусалим планове и започнали строежа на големите катедрали из Западна Европа. Смята се, че всяка катедрала съдържа в себе си част от Соломоновия храм и в нея е закодирано това скрито знание и послание. Така тамплиерите станали втората по значимост и сила институция в Западна Европа след църквата. Те са по-могъщи от всяка държава поотделно. По-късно им е нанесен удар по времето на Филип ІV Хубави и цветът на френските тамплиери е изгорен на клада. Днес наследници на тамплиерите и на мистичния култ към Храма са така наречените „свободни зидари” или масоните. И днес Ключът на Соломон е най-голямата им тайна.)

„Ключът на Соломон” всъщност са плановете на Храма, завещани ни от Бог. Всеки посветен трябва да се докосне до тях и да държи в ръката си тази тайна, защото това е тайната за устройството на света и световете.

откъс от трети том „Шатру“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Щях да победя всеки и всичко, дори пред Тангра бих се изправил, но не бих се поклонил, трепнал или отклонил от Пътя си

„…Вдишах от кристалния хладен въздух. Не знам защо, но взех в едната си ръка туга, а в другата стисках медната ръкохватка на меча. Така насочих погледа си през прозорчето навън. Въздухът беше студен и чист. Тук, на върха на света, дишах най-чистия и прозрачен въздух, който имаше в света. Погледът ми обаче бе привлечен от великолепната гледка, която се разкри пред очите ми. Слънчевият диск все още беше скрит зад върха на планината, но вече си личеше, че е толкова наблизо, че всичко искреше. Върхът сякаш гореше. Той се бе нажежил до бяло и като че ли във всеки момент щеше да избухне. Въздухът около него трепереше, толкова голяма беше силата на слънцето. Всичко беше в златиста мараня, която трепереше все по-бързо. Гледах всичко това като омагьосан и не можех да откъсна очи. Това слънце беше различно от слънцето в степта. Онова слънце беше могъщо, но подчинено на Тангра, това тук беше диво и могъщо, силно и независимо, като родено от планината, то като че ли съществуваше само за себе си. Нашето слънце беше високо и ние го гледахме отдолу, това тук беше ниско, почти на нивото на очите. Нещо набъбваше зад върха, струваше ми се, че то или щеше да пръсне върха, или да направи нещо друго. Цялото това напрежение ме бе сковало и не можех да помръдна. Някаква странна величествена музика звучеше в ушите ми. Добре че държах туга, на който се подпирах, иначе можех да рухна под напора на величествената гледка. Колкото повече трептеше въздухът около върха, толкова по-напрегната ставаше и тя. Изведнъж силен писък прободе ушите ми. Свих се от болка. Този звук като че ли накара сърцето ми да се свие, а слънцето да избухне. Тънък лъч със страхотна бързина проби върха и ме прободе в очите. Той беше толкова бърз, че от него нямаше нищо по-бързо на света. Въпреки това ми се стори, че в един миг видях как той идва към мен. Аз бях по-бърз от светлината. Може би уроците на Урвитал и тумира бяха дали резултат. Бях успял да видя лъча като че ли беше огнено острие на вражески меч, изпратен към очите ми. Стоях и не помръдвах. Приех появяването на слънцето като лично предизвикателство. То ме беше проболо и искаше да отстъпя. Искаше да ме уплаши и подчини. Болката в очите ми бе огромна, но аз не помръдвах. Стоях като древен воин, изсечен от камък. В този момент можех да умра, но нямаше да трепна. Можеха да ме убият, да ми отсекат крака, но нямаше да падна. Щях да остана така, защото не тялото ме крепеше, а орендата. Нямаше да помръдна и да отстъпя пред нищо. Аз предизвиквах слънцето. Бях воин и можех да се изправя срещу всеки. Щях да победя и слънцето, и дори пред Тангра бих се изправил, но не бих се поклонил, трепнал и не бих се отклонил от Пътя си. Можех да се изправя и да победя всеки и всичко. Волята ми беше по-могъща от богове, животни и дори от самия живот. Аз бях непобедим, аз бях с желязна воля и никой нямаше да ме отмести от Пътя ми, аз бях воин на Тангра!…“

откъс от втора книга „Ат“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто