„Двамата запълзяха нагоре. Когато стигнаха до пропастта, Манол се просна и тръгна да преминава. Чак сега Яне разбра. Това беше изсъхнал дънер на едно дърво, което мъжете от върха бяха проснали над пропастта. Яне гледаше как Манол пълзеше по гладкия ствол и целият изтръпна. Опита се да погледне надолу, но нищо не виждаше, само с лицето си усети бездната. Ситни капчици като че ли летяха нагоре и полепнаха по лицето му. Тялото му бе изнурено и мускулите му се бяха вдървили. Напрегна сили, но под корема му нещо започна силно да трепери.
– Хайде, Яне, давай! – чу вика на Манол. – Тръгвай по дървото!
Яне опипа дървото. То се беше разлигавило от дъжда и беше станало хлъзгаво. Пътеката беше разкаляна и Яне не можеше да се придвижи напред към ствола. Въпреки това легна и бавно запълзя. Чувстваше се много зле.
– Мечка страх, мен не страх! – каза си тихо той и тръгна. Пълзеше бавно и вече целият беше върху ствола. Отдолу чувстваше бездната. Тя беше страшно дълбока и имаше чувството, че го притегля. Как Глигорко, Манол и Кара Тозю бяха минали преди него? Тогава стволът сигурно е бил по-сух. Сега обаче той се хлъзгаше и Яне почти не помръдваше. Изведнъж усети как се хлъзга настрани. Тялото му се изпълни с ужас, а викът застина на устните му. Чувстваше как стволът бавно се извърта. Мъжете пред него викаха нещо, но какво? Яне се вкопчи с всичка сила в дънера.
– Поддава! Поддава, земята е мокра! Дръжте! – крещяха мъжете.
– Яне, дръж се! – крещеше Манол.
Яне се държеше, но въртенето на ствола продължи и скоро усети как увисна. Краката му висяха над бездната. Държеше се единствено с ръцете си, които беше сключил около дървото. Опита се да повдигне краката си. Беше толкова добър на маймунски бой, но мокрите дрехи му пречеха и така си остана, увиснал над бездната. Мъжете опитваха да издърпат ствола към тях. Яне само висеше, нямаше какво друго да направи. Струваше му се, че това продължи цяла вечност. Най-накрая почувства как силата на мъжете се увеличи и те го изтеглиха. Яне така се бе вкопчил и мускулите му бяха толкова вкочанени, че дълго не успяха да го отделят от дървото. Макар да бе лято, той чувстваше как е премръзнал и целият се тресе. Дълго време не успя да повярва, че е жив и че е прескочил пропастта. Как щеше да се върне назад? Не искаше сега да мисли за това. От ужас беше забравил и за турците. Отдолу се чуваха пронизващите звуци на зурни.“
„Едно от най-съкровените ми желания през целия ми живот освен останалите цели, които преследвах, беше това да вляза в кулата на древните и с пълни шепи да черпя знания направо от първоизвора. Тази моя мечта ме владееше още от времето, когато се обучавах в корпуса на багатурите. Сега като се спрях на едно място, си дадох сметка, че по време на цялото си пътешествие бях носил тази своя мечта със себе си. Издирването на книги и събирането на знания от всички места, до които достигнах, също бяха част от тази мечта. С времето израствах в йерархията на българската държава. Вече бях един от тримата, които имат право на достъп до кулата. Така че на пръв поглед мечтата ми се изпълни. За съжаление, постепенно с времето загубих интерес към кулата на древните. Разбрах, че изстраданото знание е много по-истинско и ценно дори от най-мъдрите слова, пък били те и прочетени от първоизточника. Нашият народ имаше много хубава поговорка за такъв случай: “Поставен ум в глава не стои”.
Токораз Исто 