Всеки един от нас сам решава какъв да бъде…

„Докато се катереше нагоре по стръмния склон на Пътя, Човек видя една каменна площадка. Тя бе малка, но много уютна и щеше да му даде подслон и възможност за почивка, преди да продължи нагоре по склона, стремейки се към върха. За свое голямо учудване видя, че каменната тераса вече е заета от двама души. Те бяха задъхани от дългия спор, който водеха, явно от много време. Двамата бяха толкова вглъбени в спора, че въобще не му обърнаха внимание. Единият каза: „Верният Път винаги е най-стръмен, защото е път на преодоляване на трудностите.” Другият отговори: „Пътят трябва да бъде лек, защото Бог помага на човека при движението му в духа.”

Първият отвърна:

– Трудностите и препятствията са ни дадени, за да страдаме, да превъзмогваме себе си и несъвършенствата си. Чрез болката и страданието ние чувстваме, че се движим, те са нашият компас и по тях можем да разберем дали е правилна посоката ни.

От всяко пътуване най-хубавата част е тръгването – каза първият.

– Не, най-хубавата част от пътуването е завръщането – отвърна вторият…

– Животът е болка, на този свят идваме с рев и си отиваме със стон.

– Това не е така! Животът е щастие, късмет и страхотен шанс. На този свят идваме със смях и си отиваме с въздишка по бързо изминалия живот.

Отнякъде дочу гласа на Учителя.

– Избери сам към кого искаш да принадлежиш, но помни, че и двамата са еднакво прави. Всеки един от нас решава сам какъв да бъде. И можеш да изживееш живота си с болка и страдание или в щастие.

Той нямаше време за безсмислени спорове. Стана и продължи по Пътя.“ – автор Токораз Исто

 

Човек, който не цени и не уважава труда на другите хора, не уважава и своя…

„– Искам да запомниш нещо, то е много важно и може да промени начина, по който гледаш на света и оценяваш хората. – Като каза това, Атей замълча, сякаш да подчертае важността на своите думи. – Човек, който не цени и не уважава труда на другите хора, не уважава и своя! Такъв човек не може да се радва на успехите на другите. Това със сигурност означава, че този човек не работи добре. Всеки човек, който подозира другите в нещо, обикновено се оказва, че е това, в което подозира  другите. Обикновено крадецът вика: „Дръжте крадеца!“ Крадецът смята, че всички хора са крадци, неверният мъж смята, че всички хора изневеряват, всеки такъв човек съди за другите по себе си, смята, че всички хора са като него. Затова най-лесният начин да опознаеш някого е да го оставиш да ти разкаже какви са хората около него. Така той, описвайки другите, ще опише себе си и душата си.

Ако някой човек ти говори, че всички около него са завистници, нечестни, използвачи, това е сигурен знак, че и той е такъв. Хората се страхуват някой друг да не е по-голям завистник и използвач от  самите тях.

Истинските майстори оценяват труда на другите, уважават хората за това, което са постигнали, дори когато тяхното ниво е по-ниско от това на майстора, те оценяват усилията. Понеже и те са полагали усилия, знаят колко е трудно и могат да оценят усилията на другите. Хора, които не са работили, много лесно отхвърлят и не могат да оценят. Истинските майстори никога не се съобразяват с хората и не зависят от хорското мнение, а имат здрава и обективна система на оценка. Само когато сам си такъв, можеш да бъдеш наистина добър, защото иначе не знаеш кой си и къде се намираш. Само когато си такъв, можеш да помагаш на другите и единствено тогава е възможно да бъдеш водач и учител.„

историческа поредица „България“, автор Токораз Исто

В този момент разбра всичките думи за любов към отечеството, които бе чувал през живота си

„Един ден, докато се разхождаше из планината, чу омагьосващия звук на гайда. Без да знае защо, тръгна натам и не след дълго видя един овчар, който свиреше, докато пасеше стадото си. Музиката, която чуваше, бе протяжна, тъжна и искрена. В нея имаше нещо митично и сакрално. Човек почувства душата на най-древната планина, в която се намираше, усети духа на народа. Гайдата бе ключ към неговата чувственост и изведнъж в него избухнаха всичките му чувства и се разплака. Тази музика го изпълваше с гордост и сила заради произхода си и Човек за пръв път разбра за силата, която произтича от рода и народа му. Така той научи следващото си име – Потомък

В този момент разбра всичките думи за любов към отечеството, които бе чувал през живота си. Едва сега проумя какво движи патриотите в техния път. Една гайда направи за него това, което стотици часове възпитание в патриотизъм не бяха успели…“

откъс от книгата „Нова Притча“, автор Токораз Исто

Всеки я има като перла в гърдите си, в повечето случаи я уважава и преценява като ценност…

„Първото нещо, за което родителите трябва да говорят на децата си, това е честта. Те са длъжни да им разкажат за нея и чрез живота и поведението си да им доказват, че тя съществува. Това е жизненоважно. Децата трябва да разберат колкото се може по-рано, че имат чест. Изключително важно е някой да им обясни какво е чест и така да им даде шанс да я отгледат като малка фиданка, да бдят над нея и да я запазят. Честта е душата на човек. Без чест един човек никога не може да стане воин. Много хора я губят поради това, че не знаят за нея, те започват да лъжат, страдат, отстъпват от принципите и характера си, преди още да са открили себе си…

(…)

Честта е едно от малкото неща, при чиято проява не зависим от волята на някой друг. Тя е изцяло и само в нашите ръце. Никой човек не е в състояние да отнеме честта ни. Честта е като орех в гърдите ни и няма външна сила, която да може да го разбие. Много пъти, когато се опитват да ни я отнемат със сила или да ни принудят да направим нещо срещу собствените ни разбирания, само още повече ни ожесточават, карат да се съпротивляваме и ни заставят да воюваме.

Думата е корен и на следните български думи, като например честит – така българите се поздравяват на празниците, те казват „Честит празник!“, но казват и „честит човек“, което означава човек, който има чест и затова съдбата е благосклонна към него, това е много близо до идеята за човек, който притежава оренда. Думата честност също има за корен думата чест.

Единствено ние, със собствените си ръце и дела, можем да унищожим своята чест. Това се случва, когато загубим самоуважението си. Никой не знае и не може да ни обясни какво е честта. Всеки я има като перла в гърдите си, в повечето случаи я уважава и преценява като ценност, но всеки разбира честта по свой собствен начин. Нерядко ние обвиваме честта с принципи, за да можем да я определим по-ясно. Не може човек да има принципи и да ги спазва, без зад тях да стои честта. Никой не знае какво е честта, къде се намира, тя няма орган в човешкото тяло. Както за чувствата и любовта смятат, че са в сърцето, така за честта съм чувал, че се намира в черния дроб, затова в древността воините изяждали черния дроб на убития от тях противник, за да приемат честта му, но аз не вярвам в това. Мисля, че честта е нещо, което е по-скоро в главите на хората, че няма носител, че е морална категория, фикция, която обаче е толкова важна. Честта е нещо, заради което можеш да загубиш живота си, нещо, заради което можеш да живееш и да промени коренно живота ти. Заради нея са измрели безброй много воини и още толкова ще погинат.„

историческа поредица „България“

Това е душата на воина и тя се нарича чест…

„– Готов ли си да бъдеш воин?

– Да, готов съм – без да се замисля, отговори българчето.

– А знаеш ли какво е най-важно за воина?

– Най-важно е да бъде силен, да може да победи всеки враг, който се изправи пред него! – момчето помисли малко, след това допълни: – Да има принципи и да не отстъпва от тях.

– Ти си много прав – заговори воинът. – Зад силата на воините винаги стои едно нещо, което е най-близо до принципите. Това е душата на воина и тя се нарича чест.

Честта е нещо, с което се раждаш и затова много хора никога не осъзнават, че я притежават и я губят преди да са разбрали какво е и че въобще я имат. В повечето случаи хората ценят това, което са постигнали със собствен труд, с цената на усилия, лишения и страдания. Затова повечето от тях въобще не разбират, че имат чест и я губят преди още да са разбрали какво е тя. Честта е дар от Бога, нещо, което ни е дадено, без да сме направили нищо за него. Тя е нещо, от което можем да черпим и да губим, но не можем да придобиваме. Човек не може да има повече чест от тази, с която се е родил, не може да стане по-чист от първоначалната чистота, с която е дошъл на тази земя. Честта е като жълтъка, с който птичето се храни, докато е в яйцето. Когато се ражда, всеки човек има чест и след това от начина, по който живее, зависи дали ще я съхрани, или ще я унищожи и изразходи. Много са хората, които, без да разбират, доброволно се отказват от честта си и тя за тях остава само сянка, която дори не са притежавали. На човек, който няма чест или който се е отказал от нея, не можеш да обясниш какво е тя. За такъв човек честта няма никаква стойност и дори не съществува.„