Цивилизацията оковава хората и ги прави зависими…

Степта вля нови сили в тялото ми. Язденето на кон ме върна към живота. Бях в степта, която само преди 120 зими бе принадлежала на моя народ и бе управлявана от моите деди. Чувствах, че се завръщам в родната си земя. Аз бях в старата Велика България. Не беше трудно да си представя, че до мен яздят моите предци. Някой ден тук пак трябваше да бъде България. Имах чувството, че с всяка стъпка на коня ставам все по-голям и по-голям, като че ли цялата земя зад мен ставаше българска, а отпред бяха враговете ни. Едва сега разбрах защо българите сме деца на степта, защото само човек, живял в необятната шир и просторите на степта, знае какво е свобода. Византийците и гражданите познават свободата на лалугерите, криещи се в дупките си и смятащи, че колкото по-голяма и дълбока е дупката или колкото повече изходи има, толкова си по-свободен, но те не познават свободата на реещия се орел. Те бяха плъхове. И ние някой ден може би ще се превърнем в плъхове, ако се отдалечим от старата си вяра и корени. Бях живял във Византия и знаех, че така наречената цивилизация оковава хората и ги прави зависими. Тя се гради върху измама и лъжа. Чрез политиката, религията и пропагандата у хората се създаваше идея за това какъв да бъде животът им и как да живеят, кое е добро и кое лошо, но всъщност всичко това бе лъжа. Никой от управниците не вярваше в това и не живееше по този начин. Ромеите смятаха, че познават света и се опитваха да наложат своята вяра и империя на всички народи. Те не знаеха какво е свобода. Само в степта човек можеше да почувства свободата и само извън системата им можеше да бъде наистина свободен. Цивилизацията бе отрова за хората, но тя се вливаше във вените им непрекъснато. Съзнанието на цивилизованите хора бе толкова отровено, че те бяха станали зависими от нея. С тази зависимост и с удобството те бяха заменили свободата и духа си и се чувстваха добре. Всеки един от тях се опитваше да убеди другите, че това е истинският живот.“

исторически роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Ние сме номади през живота си и любовта

„- Ние двамата с теб сме заложници на нашата любов. Неспособни да задържим изтичащото като пясък, между пръстите ни, време. Неспособни да родим и създадем нищо, тласкани към самотата и смъртта. Ние двамата с теб и нашата любов, по-корави от скала, по-самотни от извисяващи се върхове, по-дълговечни от същата тази любов, която надживяхме. Ние двамата с теб заедно, дори когато единият отдавна го няма…

(…)

Ти си номад, вие сте такива, каквито трябва да бъдете, преминавате над степта, радвате ѝ се, но не я обсебвате, не я притежавате. В любовта всеки човек трябва да бъде номад. Такъв трябва да бъде и в живота. Да преминава, да се наслаждава, но да не се окопава, да не притежава. Ние сме номади през живота си и любовта, не сме стопани и господари…“

историческа поредица „България“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Този град е като окови…

Самият град е устроен да мачка, обезличава, да те превръща във винтче, което е част от механизма на града. Константинопол е място на култура и изкуства, на политика и разгул, в което всеки е относително свободен и може да диша със свободни гърди. Това е метрополията на империята, в която се стичат богатствата от целия свят, затова, да се живее тук, е най-лесно. Това дишане обаче не е никак лесно. Всъщност в града е много трудно да имаш личен живот, тук е много трудно да вършиш нещата така, както смяташ за добре или е нужно да ги вършиш, защото винаги някой ти се меси, държавата или друг конкурент, а може и роднините. Тук хората, които са незаменими, са много малко, всеки може да бъде заменен, всеки изгрява и залязва бързо, всичко се променя, нищо не е сигурно, всичко е временно. В малките поселения и градчета лекарят е един, ковачът е един, хлебарят е един, тук тези са много и се борят непрекъснато едни с други. Всеки трябва да бъде по-добър, но и често има измамници и много лоши занаятчии, които произвеждат боклуци. Често, за да се предпазят от тези, майсторите се обединяват в гилдии. Тук винаги има майстор, който да ти обяснява, за да те забележат тук, трябва наистина да си много добър. Затова младите хора са под невероятен натиск. Тук, в Града, пресата на матрицата (социума) е много силна, непрекъсната и непосредствена. Този град е като окови.

Много хора, особено когато са млади, блясват за миг, заявявайки, че ще отстояват своята идентичност, че ще бъдат добри в това, с което са се захванали, че ще се опитват да бъдат различни и след това изгарят в огъня на Града. Неумолимото ежедневие и забързаният ритъм ги смилат, изгарят ги, докато накрая ги превърнат в пепел…“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Сънародниците му бяха хора с мисия…

„Откакто се намираше в Константинопол, откакто бе опознал дълбините на града, той си даде сметка колко горд и достоен е народът на българите. Беше сигурен, че толкова унизен, потиснат и заврян в калта, както бе виждал гражданите на Константинопол, никой българин нямаше да допусне да бъде. Сънародниците му бяха хора с мисия, които никога нямаше да допуснат да живеят като свине, в овразите на улиците, да се врат като плъхове в подземията, да скитат бездомни като кучета, да ги подмятат и обиждат като скотове, да ги водят за носа като добитък. Не, българите нямаше да могат да преживеят и ден тук, в града, в „цивилизацията“. Те християни нямаше да могат да станат и граждани също. Българинът ценеше свободата повече от сигурността, от пълния корем, дори от вярата си. Ако неговата религия не му осигуряваше свобода и не „отвързваше ръцете му“, защо му беше? Такава религия не можеше да бъде добра за него. Всички българи бяха воини, те обичаха волността, свободата, да дишат с пълни гърди, от тях нямаше да излезе и граждани. Българинът не можеше да осакати душата си, да се потисне, да стане част от големия механизъм наречен град. Българинът не можеше от човек да се превърне в чарк от този механизъм, зъбчато колелце или ос, той самият бе отделна машина и бе равен на всичко останало във Вселената, на самия град, дори на Бог…“

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Древната българска традиция да си завързваме мартеница

В световната история годината винаги започвала с раждането на природата. Така годината започвала или в края на месец декември, или от месеца, който бил кръстен на бога на войната Марс. За българите март месец било времето, когато природата се събуждала след зимата, това било време за ново начало и живот. Тогава те се подготвяли за преброяване на българската армия. Всички мъже се събирали и се въоръжавали, за да са готови за предстоящите битки. Провеждали се състезания (кушии) (днес Тодоров ден), на които се проверявало бойното ниво и въоръжението на българските воини. На друг голям празник бойците провеждали битки помежду си на алай или гумно. Този празник при земеделските християнски народи съответства на Гергьов ден, а при волжките българи се нарича Сабантуй. Вярвало се, че ако на този празник се даде жертвоприношение, това ще омилостиви бог Тангра и той няма да поиска жертви от народа на българите по време на войните, които ще се проведат през цялата година.

Българите вярвали, че във вените им освен кръв тече и свещената сила – оренда. За да омилостивят Тангра, в по-древни времена те порязвали ръката си над китката, като капките кръв не трябвало да падат на земята, защото кръвта била свещена, а да изсъхнат на ръката. Някои воини връзвали бяло конче на китката си и така стичащата се кръв го обагряла и засъхвала по него. По-късно те престанали да си причиняват рани, а при честването на този празник си завързвали бял и червен конец, като продължение на прабългарската традиция. Белият цвят символизирал орендата, а червеният – кръвта.

Днес тази традиция е много популярна и има множество легенди за това откъде произлиза мартеницата, но е важно да се знаят нейните древни корени. Някои хора се притесняват, че тя е езически обред. Трябва да се знае, че голяма част от празниците и ритуалите в българската „християнска“ традиция са пренесени от най-дълбоката езическа древност на народа ни.

На всички българи, Честита Нова 7529 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

2 коментара

Filed under История, Книги

Всеки човек или предмет оставя следи в света на ароматите…

Орендата може да се възприема по различни начини. Аз притежавам способността да я възприемам като миризма. Да! Виждам, че си изненадан. Аз възприемам света чрез ароматите. Целият свят е изграден от аромати. Всеки предмет мирише, всяко вещество има някакъв аромат, но аромат имат и емоциите, и дори мислите. Когато застана пред някой човек, аз възприемам аурата, излъчването му, освен като светлина и като аромат, мога да помириша не само тялото на човека, но и неговата душа и мислите му. Всеки човек, не просто тялото му, а цялата му същност има определена миризма. Тя е неповторима. Когато ти се разколебаеш, аз дословно го надушвам. Това умение е нещо, което ми е много полезно.

Момчето слушаше внимателно.

– И искаш да кажеш, че ти помириса това, че се колебая?!

– Да. Аз го видях, защото орендата, освен като аромат, може да се възприема и като светлина, колобрите имат такива способности. Обикновените хора и воините усещат орендата като предначертание и я виждат едва след като погледнат назад към нещата, които са им се случили, и направят анализ на живота си.

Всеки човек има собствен аромат и мирише по различен начин. Никога двама души не могат да миришат еднакво. Човек, когато се развива, променя аромата си, колкото по-възвишен е, толкова по-деликатен е ароматът му. Малките, егоистични същества, низките духом миришат много сходно, защото те не познават и не са развили себе си, собствената си индивидуалност. Такива хора по-скоро вонят. Те са като свине, дори всяко прасе да мирише различно, това не се усеща, защото всички те, вкупом, миришат на кочина. Това как изглежда човекът на външен вид няма нищо общо с това как миришат същността и душата му. Има млади, красиви момичета, които отвътре вонят на прокиснало, на леш и мърша, на кочина. Други жени са като букет цветя, ароматен, упойващ аромат се носи от тях. Има стари хора, които миришат по-приятно от младежи. Грозни жени, които ухаят, и красиви, които не са за мирисане.

Откакто станах колобър, аз много се промених. Вече възприемам света като сбор от аромати, те са навсякъде, пропили са всичко. Тези аромати не изчезват никога напълно, всеки човек или предмет оставя следи в света на ароматите. Те са като малки светещи паяжини, приличат на блестяща диря, която охлювите остават сутрин в степта.

откъс от поредицата „България“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Канът олицетворява държавата, той е носител на орендата…

„– Българските кане са убивали всеки, който ги види в момент на слабост, тези, които са имали злочестата участ да видят кански сълзи, не са доживявали, за да разкажат някому за това. Ти, като кан на българите, трябва да внимаваш много, защото, когато твоите врагове видят сълзи в очите ти, това не е толкова страшно, понеже ще са причинени от яростта, която изпълва гърдите ти. Така или иначе нещастниците, дръзнали да ядосат кана ювиги до такава степен, че да плаче от ярост, биват избивани като кучета. Ако обаче си позволиш да пророниш сълзи пред воините си и най-близките си хора, тези, които обичаш, то това би било пагубно за всички тях. Канът олицетворява държавата, той е носител на орендата и всяка проява на слабост от негова страна ще разколебае вярата на хората. В душата им ще се прокрадне съмнение в силата на кана, неговата непогрешимост и правото му да управлява. Канът е връзката на народа с Тангра, той е човек, но в същото време е мост, по който протича Силата. Едно камъче от този мост да се отчупи и цялата конструкция ще рухне. Канът е кан, защото някога хората са приели това да е така. Когато това е станало, канът се е отказал от човешките си слабости, емоции и страсти. Оттук насетне той не принадлежи на себе си, а на народа. В очите на хората канът ювиги е богоравен, той няма право да греши, не може да си позволи да е слаб. Разбира се, реалността е различна, канът е човек, както всички останали, и като такъв може и да греши, да има своите съмнения и слабости, но никога, повтарям никога, не трябва да допуска някой да го види в тези моменти! Това би било предателство спрямо всички мъже, жени и деца, които стоят зад него. Всяка пролята сълза е равносилна на хиляди убити, когато водиш хората в битка, те трябва да са абсолютно сигурни в победата, в правотата ти, защото съмнението е най-големият враг на воина. Запомни, очите на хората винаги ще са вперени в теб, ако ти не излъчваш сила и увереност, ако си слаб и несигурен в действията си, те няма да те следват, няма да ти се подчиняват, ще започнат сплетни, а това в битка е равнозначно на пълен крах! И всяка сълза на кана може да бъде отмита единствено с ведра пълни с кръв.

Най-скъпото нещо в света са сълзите на кана на българите, те са по-скъпи от злато и диаманти. Това е така, защото са изключително малко – Атей продължаваше да говори, – има поверие, че диамантите (брилянтите) са сълзите на кана, а рубините – кръвта му. Кръвта е свързана със сърцето, с тялото в настоящето, а сълзите идват не от очите, както много хора смятат, а от душата, от един друг свят. Само децата и глупаците реват заради егото си…

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

2 коментара

Filed under История, Книги

Човешката съдба е като глина, а волята ти е ножът, с който я моделираш…

„Всеки човек сам трябва да реши какъв да бъде и как да изживее живота си. Човешката съдба е като глина, а волята ти е ножът, с който я моделираш. Колкото по-твърд е ножът, толкова по-точно и фино можеш да я оформиш и толкова глината е по-мека. Много е важно да знаеш кой си и какво има в главата ти, от тази глина някои хора изграждат прекрасни скулптури, други – чудовища. Всичко зависи от теб. Всеки трябва сам да реши това за себе си. И трябва да направиш това, докато си още дете. В най-крехка възраст трябва да поемеш отговорност за себе си и да хванеш живота си в ръце. Още докато си дете си длъжен да бъдеш умен. След това трябва да започнеш да действаш.

За да бъдеш герой, трябва да живееш различно от другите, обикновените хора. Да се събуждаш рано, преди тях, да лягаш последен, да се бориш всеки ден, всеки миг, да работиш повече и по-дълго от другите. Трябва да живееш различно и да не се притесняваш, да се гордееш с това. За един ден трябва да свършваш много повече работа от всичките ти другари, да изминаваш в пътя си повече крачки, отколкото другите изминават за месеци или години. Сам трябва да се принуждаваш да правиш това и никога да не оставяш някой друг да те кара да вършиш това или онова. Ако някой си позволи да те накара да вършиш нещо, трябва да се притесниш, защото това означава, че не си бил достатъчно активен. Ако искаш да станеш герой, никой няма да те накара да го направиш, защото обикновените хора там не са били, а тези, които са герои, не говорят и не принуждават другите да го правят. И никога не се равнявай по другарите и тези, които са около теб, не се оплаквай и не очаквай те да постъпят като теб, защото, за да бъдеш герой, ти трябва да правиш това, което те не искат или не могат! Пръв трябва да тръгваш срещу врага, трябва да вземаш най-тежкия камък, да работиш най-много! Ако те отглеждат десет коне, ти трябва да се грижиш за сто, когато нещо трябва да се свърши и са нужни доброволци, ти трябва пръв да вдигнеш ръка! Тази ръка ти трябва да вдигаш всеки път и трябва да започнеш това още от този момент!“

откъс от многотомната история „България“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Кои всъщност са били българите, номади или граждани, в юрти ли са живеели, или в каменни градове?

„–  Атей, искам да поговоря с някого и понеже ти си единственият българин тук, трябва да попитам теб – каза Курт, като не спираше да се диви на могъщите каменни стени. – Не мога да разбера нещо. Аз познавам българите от степта, които живеят в юрти и са номади. Израснах в Ази Улаг, доскоро мислех, че българите живеят в юрти, както повечето номади, авари, тюрки и всички останали. Алдион обаче ми каза, че ние сме били първият народ, който построил градове върху лицето на земята, че ние сме същите онези самари или шумери, които не само създали първите градове, но и дали началото на цивилизацията, открили колелото, ножицата и още много други неща, които днес ползва цялото човечество. Атей, не мога да разбера кои всъщност са били българите, номади или граждани, в юрти ли са живеели, или в каменни градове?

–  Всъщност, владетелю, този разговор трябваше да го водите с Алдион или Врен. Те трябваше да ви го обяснят. Аз обаче мога да повторя думите на Алдион, тъй като никога не съм се отделял от него и имах възможност да слушам всичко, което е разказвал. Според Алдион ние, българите, наистина сме онези самари, които поставили началото на цивилизования свят, построили първите големи градове и измислили писмеността и всичко това, което изброихте. Нашият бог ни натоварил с мисията да разпръснем Светлина на света и на всеки народ трябвало да дадем различни знания. Така, докато сме изминавали нашите Седем свещени стъпки по лицето на земята, ние сме били различни. Ние живеем в юрти, но някога сме строили и живели в големи каменни градове. Знам, че вашият въпрос е свързан с това, което Зиевил ви каза, че този град е построен от българи. Това е вярно. Хумар не е нито първият, нито най-големият град изграден от българите.“

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Това е душата на човек, който е трябвало да стане воин…

„Един ден Курт попита за това дали всеки българин трябва да бъде и е роден воин.

Курт, знаеш ли какво означава алтер?

– Не – чистосърдечно отговори момчето.

Алтер на латински означава „друго“, „друг“.

В света на воините алтер означава друг, неудовлетворен, недоволен, това е душата на човек, който е трябвало да стане воин, но не е станал такъв. Тогава душата остава неудовлетворена и започва да твори зло. Човекът се занимава с нещо друго, но душата му на воин го прави да е вечно недоволен, неудовлетворен и зъл. Понякога тези хора имат изблици на сила, но не могат да ги контролират. Те стават лоши, груби, неконтролируеми, започват да се стремят към власт. Опасно е, когато човек с такава душа, се занимава с управление или политика. Такива хора стават дракони. Единственото спасение е да застанат на Пътя на воина и там да потърсят удовлетворение за душите си…

www.orendabooks.com

Вашият коментар

Filed under История, Токораз Исто