Владетелят трябва винаги да бъде безупречен

„Мъжът наблюдаваше краля и му стана жал. Сега, когато се намираше толкова близо до него, в този късен час, изправен пред това решение, едрият мъж осъзна колко трудно и отговорно е да си владетел, да държиш цялата власт в ръцете си. Досега винаги бе мислил, че е трудно да се изправиш пред армия, да ги поведеш в кървава, смъртоносна битка. Винаги бе смятал владетелите за лентяи. В този момент прозря колко е трудно да вземаш решения. Всяко решение струваше нещо на владетеля, който го взема, то или е в разрез със съвестта му, или с чувството му за дълг и чест.

Всеки ден владетелите бяха изправени пред това, да вземат важни съдбоносни решения, и ако грешният избор на нормалния човек бе само за негова сметка, едно неправилно решение на владетеля можеше да струва живота на стотици, хиляди и можеше да унищожи цяла една държава. Владетелят трябва да бъде безупречен, защото всяко решение, дори да изглежда невинно на пръв поглед, може да го свали от власт. Когато той взема решения, те винаги засягат интересите на хиляди хора. От най-малкото и невинно негово решение могат да умрат много, да струва имота им, да ги обрече на глад, мизерия и смърт.

Владетелят, освен всичко останало, бе и най-обикновен човек. Много често, когато взема решенията за другите, той е безпристрастен съдник и човек на закона. Можеше ли обаче да бъде такъв, когато нещата се отнасяха лично за него, за семейството, децата му?!“

откъс от трети том на поредицата „Артур“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Човек всъщност живее преди всичко чрез емоциите си

„– Душата – каза Артур и изпъшка тежко, – душата е нещо, което хората са притежавали, но това е било някога, днес тя е закърняла, няма я. В човека има много органи, които, докато има нужда от тях, са развити и той ги ползва, когато обаче нуждата от тях изчезне, те закърняват, изчезват малко по малко. Така е станало и с душата. Някога, когато човек е общувал с Бог, тя му е била нужна, днес вече не е така – думите на мъжа стъписаха присъстващите в залата. Рицарите не очакваха, че техният крал, в разгара на пира, ще заговори по този начин. Отначало те бяха изумени, но с времето все повече се заслушваха в това, което той говореше. – Примери за такива органи и представи има много. Така например ние, хората, знаем, разбираме, по-скоро помним някои понятия, които някога са били наша същност. Само това може да обясни откъде хората, които са крайни и тленни, знаят, въобще имат сетива за понятия като безкрайност, вечност, Универсум, Абсолют, Обективност, Бог. Това са понятия, които нормалният, обикновен, тленен човек не би трябвало въобще да разбира, но ето, че сега, когато аз ги произнасям, вие ги разбирате. Може би не можете да ги определите точно, но вътре в себе си имате понятие за тях, макар да е смътно и неясно и да е по-скоро като усещане. Хората имат две нива на „разбиране”, висшето е свързано с разума и може да се нарече ментално, ниското ниво е с емоциите и чувствата и условно може да се нарече „астрално”. Някога хората са имали душа и са разбирали Бог с ментални понятия, а днес правят това повече с чувства. Вярата е най-ниската проява на астралните разбирания. Тези понятия са нещо, което знаете, без дори да разбирате, затова смятам, че това е спомен от едни други времена, когато хората са притежавали души.

Хората не са само тялото си. Ние грешим, като се възприемаме само като видима материя. Човек всъщност живее преди всичко чрез емоциите си, колкото и да е странно, дори грубите, материални хора са много повече в емоциите си, отколкото в света на материята.

Повечето неща от материалния свят хората свеждат до себе си чрез емоции и преживявания. Сладката ябълка или ароматната медовина, те са вкусни, но не просто се храним с тях, а им се наслаждаваме. Тяхното вкусване, това да бъдем с жена, децата ни, златото, всичко това ни радва най-вече чрез емоциите, които предизвикват у нас. Иначе златото само по себе си е безполезно парче метал, то е нищо. Това, което ни носи наслада, са преживяванията, а не физически, насладата и удоволствията, които можем да си осигурим с него и илюзията, че сме силни, могъщи и имаме власт.

Астралният и менталният свят са тези, в които живеем много повече и много по-голяма част от нас. Така например ти знаеш, че има хора, които, въпреки че са загубили ръка, крак или друга част от тялото си, понякога чувстват болка или сърбеж в липсващите си части (фантомна болка). Това означава, че човек има невидимо тяло, което има отражение в главата му. Дори когато физическото тяло липсва, това виртуално тяло продължава да съществува.

Душата също е такъв орган. Ние я чувстваме, понеже това е толкова реално, хората смятат, че имат душа и никой не може да ги убеди в обратното.

Днес обаче хората вече нямат души, а се гърчат заради някаква фантомна душа, спомен от миналото…“

откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Канът бе върховен глава, той бе водач на всички български воини…

„Гледах константинополския двор и се опитвах да го сравня с българския. Двата бяха толкова различни. Всъщност българите нямахме двор в смисъла, в който се разбираше в Индия, Персия и Константинопол. При нас канът бе върховен глава, той бе водач на цялото племе, на всички български воини, на сектата на колобрите и тумир. Канът бе връзката на българите с Тангра, той бе основният носител на орендата. Нашият „двор” всъщност бе съветът на държавата ни. Те се наричаха „хранени хора” и там влизаха седмината велики. Наричаше се също Съвет на великите седем или Съвет на великите боили. В него влизаха само хора водачи на съсловия, всеки един от които бе посветен. Хората от нашия двор се наричаха „хранени хора”, защото степта бе сурова. Смяташе се, че нашите водачи живеят благодарение на благодатта на Тангра, която достига до тях чрез ръката на кана-ювиги. Канът обикновено се хранеше сам. Единствените случаи, в които си позволяваше да приема храна в присъствието на други хора, беше, когато около него бяха най-близките до него „хранени хора”. Когато имаше събиране, канът сядаше на място малко по-високо от останалите. Той винаги седеше сам на маса, защото никой не бе достоен за неговата трапеза, всички останали седяха по-ниско от него. Канът трябваше да вкуси от храната пръв и чак след това се хранеха останалите. Структурата на племето при българите бе ясна. Канът хранеше болярите и „хранените хора”, те пък хранеха българите, които им бяха подчинени. Така българите бяха хранени хора на своите командири, а канът хранеше всички.“

откъс от многотомнта истоиря „Тангра“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Страхът винаги е проява на слабост

„– Ибрахим – пръв наруши мълчанието Касим, – искам да ти кажа нещо! – след това започна да разказва: – Винаги досега, от дете, в семейството ми повтаряха, че трябва да бъда смел и храбър и да не изпитвам страх. Целият ми род, цялото ни племе винаги е било възпитавано в този дух. В суровата пустиня няма друг начин да оцелееш, освен да бъдеш смел, защото всеки страх или колебание може да струва живота ти. Може би това е причината нашите арабски воини преди столетия с лекота да тръгнат и да превземат света. Именно на тази смелост и на божието благоволение се дължи разпространението на исляма по целия свят.

След това Касим дълго мълча. Това изостри любопитството на еничара, защото все още не знаеше за какво говори младият арабин.

– Искам да ти се извиня за това, което направих онази вечер. Някакъв невидим страх бе сковал действията и разсъдъка ми. Винаги съм смятал, че съм смел, а изведнъж… Това много ме учуди. Не успях да разбера какво точно стана с мен.

Знам, че си еничар. Вас ви учат да бъдете смели и никога да не отстъпвате пред страха. Всички казват, че сте най-смелите мъже на света. Сигурно ме презираш за това, което направих. Искам да знаеш, че не съм страхливец.

– Страхът живее винаги в нас – каза Ибрахим. – Всеки страх, който изпитваме, има в основата си онзи първичен, всепроникващ страх от смъртта. Той дори не е точно от смъртта, а от това да не изчезнеш, да не престане да те има.

Чувал съм някои хора да казват, че страхът е полезен – каза Касим.

Тези думи ги говорят страхливците. Така те се оправдават пред себе си. Всъщност няма и не може да има полезен или добър страх. Страхът винаги е проява на слабост и предизвиква криза в човека.

Но нали в критична ситуация и след като се уплаши, в човек се отприщва сила, която го кара понякога да върши неща надвишаващи човешките възможности. Така че според мен може да има полезен страх или поне проявлението му да се използва в наша полза. Учили ли са ви на нещо подобно в корпуса на еничарите? Видях как се справи с преследвачите ни! Убивал ли си човек досега?

След това Касим замълча. Сам прецени, че е говорил много и се притесни как еничарът ще се отнесе към думите му.

Не бива да се бърка страхът с реакцията. Това как ще реагираш на опасността е едно, но страхът е съвсем друго нещо. Всъщност единственото нещо, което може да загубиш в този свят, е егото си. Страхът се поражда от егото и винаги оказва негативно въздействие.

– А какво е реакцията? – попита Касим с интерес.

Реакциите биват два типа. Едната е да се вцепениш и да изчакаш опасността да отмине. Пример за тази реакция е когато с фенер заслепиш заек, той се вцепенява и можеш много лесно да го хванеш. Другата реакция е да избягаш и така да избегнеш опасността. Ще ти дам отново пример със заек. Когато застанеш до храста, в който е скрит заек, и плеснеш с ръце, той побягва панически с огромни подскоци. Така и хората като зайците могат да реагират по два начина: с вцепенение или с бягство.

– Какво общо има това със страха?

В еничарския корпус ни учеха, че реакцията на вцепенения мъж може да му струва живота в критична ситуация. Затова нас ни обучаваха при опасност да реагираме като бягащия заек. Разбира се, да не го правим панически, а да запазим трезвия си разум. В продължение на години ни поставяха в най-тежки ситуации, за да се научим да не изпитваме страх.

Много хора смятат, че най-големият страх е този от смъртта, но ние, еничарите, знаем, че при смъртта няма болка и няма от какво да се страхуваме. Мюсюлманите очакват джнана и срещата с хуриите, християните – рая и срещата с Бог, ние, еничарите бекташи умираме без съжаление и надежда, очаквайки Махди. Ние не се страхуваме от смъртта и от неизвестното нито можем да изпитаме страх от човек, демон или тъмнината. По време на обучението ни учат, че единственото нещо, което може да ни пречупи, е болката. Болката е по-опасна от смъртта. Единственото нещо, от което трябва да се страхува еничарът е да не се пречупи. Най-страшното нещо е да видиш пречупен еничар. Чрез обучението ние се учим да приемаме болката и страданието като неотменна част от живота и да не се страхуваме от тях…“

откъс от първи том „Еничар“ от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Предателят е страхливец, той е човек без душа…

„Докато мъжете стояха върху крепостната стена, двама воини доведоха някакъв мъж. Ръцете на клетника бяха вързани.

– Какво се е случило? Кой е той? – попита Тристан.

– Този е помогнал на Гуинивър да избяга предната вечер – каза Лодегранс, а ръцете му висяха безпомощно.

– Какво ще го правите, кралю?

– Ще го накажа, а наказанието е смърт.

– Не го убивайте! Сега всеки воин за нас ще е важен! – Тристан опита да се застъпи за него. – В името на приятелството с баща ми, пощадете го!

– Кралю Лодегранс, може би е по-добре да разберете дали този е християнин и по какви подбуди е помогнал на лейди Гуинивър – и Ланселот се опита да отложи гибелта на воина.

– Няма значение дали е християнин и защо е помогнал на Гуинивър! Предателят си е предател!

– Недейте го убива точно сега! Предстои битка, това ще обърка воините ви! Сега е време да се съсредоточат върху битката! – продължаваше да говори Тристан.

Лодегранс обаче сякаш не ги чуваше, той извади своя меч и, без никакво бавене, прониза мъжа в гърдите. Клетникът изстена тежко и се сви. Мъжете, които го доведоха, го пуснаха.

Предателят винаги ще предаде отново! Мъжът, който няма чест, ще предава цял живот! По време на война няма по-лошо от предателството! Предателят ще се поблазни по злато, ще се полакоми за власт, която враговете ще му обещаят. Той ще издаде местонахождението ти, ще ти забоде нож в гърба, ще избяга от бойното поле, ще те изостави сам, ще посегне на живота на невинни хора, ще убива заради пари или поради страх и малодушие. Предателят е страхливец, той е човек без душа, счупен човек. Когато нещо се счупи, никога повече не може да се залепи и поправи, така че да стане каквото е било преди това. Предател се става само веднъж и повече никога не можеш да станеш нормален човек…“

откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

има 1 коментар

Filed under История, Книги

Нашите воини живееха суров живот, в борба със степите и враговете…

„…Ние бяхме хора, посветили живота си на войната, но ние не отивахме в саракта след като умрем, както правеха воините на другите народи. Ние не съществувахме само в този свят, докато бяхме живи. Не! Още приживе ние съществувахме и в саракта. Сарактът беше мрачна долина, в която всеки български воин съществуваше според това колко оренда преминава през него, колко битки е преживял и победи удържал, колко врагове е убил и как е живял. Сарактът беше място, където всеки от нас съществуваше. Колкото по-млад воин си, колкото по-млада е душата ти, толкова по-малък си в саракта. Имаше воини, чиито имена бяха легенди и се извисяваха в саракта, други бяха толкова малки, че въобще не съществуваха. Ние, българските воини, знаехме, че един воин живее истински и съществува само в саракта. Това, че си се родил и съществуваш в този свят, още нищо не означаваше. За българските воини, за воините на Тангра много по-важно беше какво представляваш в саракта. Всеки живееше преди всичко в саракта и заради саракта. Всеки живееше така, че да бъде по-значимо същество в саракта. Другите народи не харесваха нашите воини, защото те много малко живееха в този свят, а повече в саракта. Нашите воини не пиеха алкохол, не се веселяха като останалите воини, не се радваха на победи в този свят, отстрани те изглеждаха мрачни и целенасочени. Другите воини почти винаги чрез победите си се стремяха към власт, пари или слава; нашите воини воюваха и живееха в самота, битка и борба, те винаги насочваха взора си навътре в себе си. Това беше така, защото ние много повече бяхме в саракта, отколкото в ежедневния живот. Може би затова бяхме едни от най-силните воини. Въпреки това другите народи не ни харесваха и дори когато трябваше да застанат редом до нас в бойния строй, си личеше, че потръпват от притеснение и неприязън. Това обаче нас не ни интересуваше. Ние бяхме българи – посветени хора, другите народи не означаваха нищо за нас. Дори когато бяхме съюзници, то беше само временно…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Те се отличаваха с безцеремонност към всеки, срещу когото се изправят

„Никога досега не беше яздил камила и бавното поклащане, и друсането на тези опърничави животни му припомни месеците прекарани на кораба. Управляването на своенравното животно, на чийто гръб се бе оказал, беше напълно невъзможно. Тайната за това как другите мъже от кервана се справят със своите камили оставаше скрита за него. Животното усещаше неопитността и несигурността му и всячески показваше, че не му е приятно, че еничарът е върху гърба му.

Привечер, когато направиха стан за нощуване, еничарът почувства болка в краката и седалището си. Легна като пребит и веднага заспа. Цяла нощ сънува кошмари. На сутринта му се струваше, че раздялата с бен Йохай е била преди месеци. Съжали за спокойствието и духовните си занимания в старата синагога..

Пустинята беше странно място. През деня слънцето печеше жестоко и нажежаваше въздуха и пясъка, а през нощта студ сковаваше земята. Именно затова бедуините всяка нощ палеха огньове. Може би така плашеха едрите хищници, въпреки че Ибрахим не можеше да си представи какви точно животни биха оцелели в тази сурова пустош.

– Как се казваш? – изведнъж го попита водачът на кервана.

– Ибрахим – отговори кратко еничарът.

– Само едно име ли имаш? – попита отново арабинът.

– Не, цялото ми име е Ибрахим Абдаллах.

Когато чуха цялото му име, всички от кервана се отдръпнаха от него, като от прокажен. Дори в най-затънтенитее кътчета на пустинята хората знаеха какво означава, когато името на някой мъж е Абдаллах – Роб на Аллах.

Скоро старецът изрече това, което всички вече знаеха.

– Ти си еничар! – каза той и погледна младия мъж с респект. – Ти си избягал еничар!

Изречените думи накараха останалите мъже още повече да се ужасят. Идеята, че сред тях има човек, който е предизвикал гнева на еничарите, дезертирайки, ги плашеше. Арабите знаеха, че еничарите са най-суровите мъже и жестоки воини в света. Те се отличаваха с безцеремонност към всеки, срещу когото се изправят. Едно от железните правила, които се спазваха винаги, независимо по кое време – на война или при обикновена служба, беше, че никой никога, при никакви обстоятелства не може да напусне редиците на еничарите. Единственият начин да направиш това беше, ако си мъртъв. Наказанието за дезертьорите беше само едно – смърт. Ако еничар се предадеше доброволно на врага или ако отстъпеше в битка, той биваше убиван на място. Това се смяташе за милост. Така другарите му го запазваха от проклятието да живее в безчестие.

В мирно време, ако някой аджамиоглан или еничар си позволеше да побегне и да напусне службата си при падишаха, ставаше цел на преследване на всички сеймени. Те, освен с охрана и паради, се бяха специализирали в издирването, откриването и залавянето на избягали еничари. Може би това беше още една от причините да има непоносимост между еничарите и сеймените. Защото еничарите държаха на честта на своите другари, пък били те и дезертьори.

Тъй като еничарите обикновено търсеха спасение в родните си земи, сеймените бяха готови да избият цели родове или села, за да се доберат до избягал еничар. Така че сега всички араби потръпнаха, защото осъзнаха какво ще се случи, когато потерята от сеймени надуши следите на беглеца.“

откъс от историческата поредица „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто