Чувствах, че се завръщам в старата Велика България…

„Степта вля нови сили в тялото ми. Язденето на кон ме върна към живота. Бях в степта, която само преди 120 зими бе принадлежала на моя народ и бе управлявана от моите деди. Чувствах, че се завръщам в родната си земя. Аз бях в старата Велика България. Не беше трудно да си представя, че до мен яздят моите предци. Някой ден тук пак трябваше да бъде България. Имах чувството, че с всяка стъпка на коня ставам все по-голям и по-голям, като че ли цялата земя зад мен ставаше българска, а отпред бяха враговете ни. Едва сега разбрах защо българите сме деца на степта, защото само човек, живял в необятната шир и просторите на степта, знае какво е свобода. Византийците и гражданите познават свободата на лалугерите, криещи се в дупките си и смятащи, че колкото по-голяма и дълбока е дупката или колкото повече изходи има, толкова си по-свободен, но те не познават свободата на реещия се орел. Те бяха плъхове. И ние някой ден може би ще се превърнем в плъхове, ако се отдалечим от старата си вяра и корени. Бях живял във Византия и знаех, че така наречената цивилизация оковава хората и ги прави зависими. Тя се гради върху измама и лъжа. Чрез политиката, религията и пропагандата у хората се създаваше идея за това какъв да бъде животът им и как да живеят, кое е добро и кое лошо, но всъщност всичко това бе лъжа. Никой от управниците не вярваше в това и не живееше по този начин. Ромеите смятаха, че познават света и се опитваха да наложат своята вяра и империя на всички народи. Те не знаеха какво е свобода. Само в степта човек можеше да почувства свободата и само извън системата им можеше да бъде наистина свободен. Цивилизацията бе отрова за хората, но тя се вливаше във вените им непрекъснато. Съзнанието на цивилизованите хора бе толкова отровено, че те бяха станали зависими от нея. С тази зависимост и с удобството те бяха заменили свободата и духа си и се чувстваха добре. Всеки един от тях се опитваше да убеди другите, че това е истинският живот.“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Реклами

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Нашият род е наследник на Момчил войвода, който, преди турците да дойдат тук, е бил господарят на тази планина…

„– Велко хайдут, много добре се борите! Къде сте се учил?

Велко се хранеше бавно и отговаряше спокойно.

– Аз се боря откакто се знам. Баща ми беше много добър пехливанин. Той е побеждавал най-силния пехливанин за времето си в Империята – легендарния Канатлъ Димо, известен още като Димо Тепфелията. Крилат Димо е побеждавал много пъти в Къркпанарските игри, докато баща ми не го победил. (канатлъ – тур. крилат)

Яне много пъти бе чувал за Крилат Димо. Неговият дядо му бе разказвал за борбите си с него. Крилат Димо бил най-известният шампион за времето си, по-известен дори от Кая. Само един човек бе успявал да победи Димо и това бил самият Вълчан войвода.

– Аз знам кой е победил Канатлъ Димо!

– Нали ти казах, баща ми! – спокойно отговори Велко, без да се сърди, че момчето го прекъсва.

– Само Вълчан войвода е успял да победи Канатлъ Димо.

– Нали ти казах вече!

Какво?!? – Яне беше стъписан. – Да не би вашият баща да е Вълчан войвода?!

Като чуха въпроса, всички кауци бурно се разсмяха и казаха:

– Всички знаят, че Вълчан войвода е баща на Велко войвода! Някога Вълчан бе нашият войвода!

Нашият род е наследник на Момчил войвода, който, преди турците да дойдат тук, е бил господарят на тази планина. Затова ти казах, че тези планини по право ми принадлежат, така както преди са принадлежали на предците ми. Ние произлизаме от село Пашакьой. От нашия род е бил и патриарх Евтимий – този, който завърши дните си в Бачковската обител. Макар и наричан Търновски, той е бил от нашия род. Когато и царете се уплашили и не знаели какво да правят, отбраната на Търнов останала в ръцете на Евтимий. Хората се чудели как той успял да проведе отбраната на града, а това е съвсем нормално, защото той бил от нашия род – от рода на Момчил войвода.

Яне слушаше думите на войводата и все повече се озадачаваше. Кой беше този род?

– Ти много добре знаеш кой е моят род и си чувал за него! – каза Велко. – Моят род се нарича Бимбелови.

Чак сега Яне се сети. Явно ставаше въпрос за Бимбалови, поне дядо му така ги наричаше. Това бе най-известният пехливански род, който от много години си съперничеше с Болярови. Ето защо Велко го бе победил. Никой от Бимбелови не бе случаен борец. Всички те бяха много добри пехливани. От дядо си знаеше, че Канатлъ Димо е от Бимбалови. Явно Вълчан войвода и Велко също бяха от тях. Едва сега момчето прозря защо Велко каза, че го е следил от много време. Гърбът му настръхна. Ето защо онази вечер, преобразен като гърбав и сакат човек, бе посетил Боляровия хан…

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Заслужава ли си такъв живот?

Човек, който се страхува за здравето и живота си, не може да бъде воин. Такива хора са страхливци. Знаеш ли колко много страхливци съм срещал в живота си? Тези са като статуи застинали по Пътя. Много от тях продължиха да говорят какви воини са, но нямаха сили да прекрачат и не са нищо повече от страхливци. Ако и ти си такъв, продължавай да говориш за болката, да се оплакваш, да очакваш от такива като теб съчувствие! Това можеш да правиш, но тогава няма как да се наречеш мой син!

– Татко, това, което ми описваш, съвсем не е радостно! Ти искаш да кажеш, че така ще бъде цял живот! Че цял живот ще бъда съпровождан от опасността да бъда убит, болката, терзанието, страданието ще са мои неизменни спътници! Заслужава ли си такъв живот?

Това всеки сам избира за себе си. Ако носиш в себе си душа на воин, ти ще преглътнеш този горчив хап. Воинът е такъв и не може да живее по друг начин. Ако рискът ти се струва прекалено голям, това означава, че просто не си роден за воин. Болката е минимумът, който трябва да си готов да понесеш, за да бъдеш воин.

– И докога ще продължава това?

– Докато не умреш.

Не съм съгласен! Не желая да изпитвам болка и да страдам през целия си живот! Искам да живея, да бъда щастлив!

– Много хора се жалват и казват, че животът е лош, тежък, че е дело на Сатаната. Аз веднага мога да докажа, че животът е хубав. Ако земята беше място, където всички страдат, тя щеше да бъде като ад. Тогава всички хора щяха да искат, колкото се може по-бързо, да се самоубият и да напуснат този свят, да се разделят с живота си. Болките и страданията щяха да ги подтикват да направят това. Когато човек реши, че няма смисъл да живее и да преживява страдание, което няма да има край, той би посегнал на живота си. Ние обаче не наблюдаваме подобно нещо. Всички хора със зъби и нокти се борят да останат живи, да поживеят още миг повече, дори тези, които цял живот се оплакват. А тези, които се самоубиват, правят това с огромно съжаление. Животът е хубав, затова те така се разделят с него. Това е най-сигурното доказателство, че земята и този живот са желани, че хората са повече щастливи тук, отколкото нещастни, че са доволни и това тук е по-скоро раят, отколкото адът. Най-важният извод от всичко казано дотук е, че си заслужава да се живее. Какъвто и да е животът – добър, лош, колкото и болки и страдание да има в него, трябва да го изживееш, да приемеш това, което съдбата (Бог) ти е предопределила.

Ти казваш, че искаш да си щастлив, но трябва да знаеш, че хората, които живеят неосъзнато, като някакви идиоти, се стремят към това щастие. Можеш да бъдеш щастлив само ако си глупак, но това означава, че ще живееш както всички глупаци, в „матрицата“, неосъзнато. Аз вече съм ти обяснявал разликата между това да се стремиш да бъдеш щастлив и да възприемаш щастието като преживяване и това да си щастлив, но като състояние.

Ти мислил ли си какво е болката? – българинът спря за миг, след което продължи да говори: – Болката е най-страшното нещо на света. Болката и страхът са едно и също нещо. Много хора смятат, че ги е страх от смъртта, но всъщност ги е страх от болката. Страхът изгражда този свят. Този свят, в който ние можем да съществуваме, е изтъкан от болка или поне ние така го възприемаме, но всъщност болка няма. Болката е нещо, което ние преживяваме, но тя няма материално изражение. Човек изпитва болка, несигурност и страдание, но може и да си внуши това. Ако знаеш, че няма болка и страдание, можеш да направиш така, че тя да не съществува за теб…“ – откъс от многотомната история „Тангра“, автор Токораз Исто

http://www.orendabooks.com

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Със себе си можеш да вземеш само това, което те изгражда като майстор

„След като се записа за участие в борбите, Яне отиде да се разходи из пазара. Всъщност целият град се бе превърнал в един голям пазар. Освен многото хора, които се бяха стекли от всички, дори и най-отдалечените краища на Империята, тук бяха и свитите на пехливаните. Имаше борци от Арабия, Персия и дори от далечна Индия, пехливани от Мароко, Либия и Алжир, и такива от Сърбия, Гърция, от Кипър или от Египет. Всички те бяха дошли с много помощници, готвачи и хора, които ги водеха. По всичко си личеше, че са изпратени тук, за да защитават честта на своя народ и че за това щедро плащаха агите, шаховете или шейховете. Може би единствено Яне бе дошъл дотук сам и без нито един човек антураж. А и кого представляваше той – цял един народ – рая!? Султанът сигурно дори не знаеше, че властва над такъв народ. Това обаче не го притесняваше. Яне знаеше кой е, какъв е родът му и какво може. Той беше наследник на славен български род и беше тук, за да го докаже. Борбата беше божествена в своята същност, защото всеки излизаше на алая само с това, което можеше да носи у себе си. Излизаш там и си облечен само с кожените гащи – киспет. Със себе си можеш да вземеш само това, което те изгражда като майстор. Силата, бързината, майсторството, издръжливостта, смелостта и устойчивостта ти на болка. Това колко пари имаш, с какъв кон си дошъл, с колко жени си бил, кой стои зад теб и ти плаща, не е важно и няма отношение към това, което се случва в борбата. Ти излизаш напред и си сам със себе си, и всичко, което си изградил, е с теб. С теб са силните ти страни, но и недостатъците ти. Тогава най-добре разбираш кой си всъщност. Когато си на маса или си в обикновения живот, не зависиш толкова много от недостатъците си. От тях не зависи животът ти или победата. В момента на борба обаче всичко е важно и тогава най-лесно можеш да разбереш кой си и да си дадеш ясна сметка с какво още трябва да се пребориш, за да бъдеш завършен не само като боец, но и като човек. Стремежът на всеки пехливанин е да бъде съвършен, душата му да бъде като елмаз и врагът да не може да намери и пукнатина, в която да драска с нокти. Ако имаш пролука или цепнатина в себе си, ти си загубен. Тогава по-добре не ставай пехливанин! Такива хора не смеят да се борят, защото борецът отсреща веднага ще ги атакува в слабото им място. Смята се, че добрият пехливанин трябва да бъде човек с достойнство, който притежава всички човешки качества и е завършен като личност и човек. Дребнави, страхливи, зли, мързеливи и суетни хора не могат да бъдат пехливани.

Затова пехливаните се уважаваха помежду си. Макар да бяха противници, те не бяха врагове и често виждаха у другия това, което те не бяха успели да изградят у себе си и го ценяха, защото знаеха колко е труден пътят и през какво трябва да преминеш, за да го постигнеш.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

1 коментар

Filed under История, Книги

Орендата е вашата сила, която получавате директно от Бог

 

„– Вие, българите смятате, че сте изпратени от Тангра на земята, но не както евреите, за да носят материалната част от познанието за Бог. Вие твърдите, че сте тук, за да носите духовната част от познанието за Бог. Евреите вярват, че Бог говорил с тях и когато Мойсей отишъл на среща с Бог, му били продиктувани божиите слова, които той изсякъл върху каменни плочи. После Бог научил евреите как да построят хранилище за скрижалите – кивота. Научил ги точно на кое място да построят Храма и с най-малки подробности как да го издигнат.

На вас, българите, Бог не вие е дал материални доказателства за съществуването си, а само духовни. Вие смятате, че той ви изпраща орендата си. Орендата е вашата сила, която получавате директно от Бог. Тази оренда е като мощен сноп, който не се намира само в този свят, а пронизва времето и световете. Според вас вие сте изпратени от Бог, за да предавате на света познанието за орендата. Орендата е по-трудно доловима от словото и книгата. Тя е чувство за вътрешна сила. Тя държи вашите владетели на престола и дава сили на всички българи. На пръв поглед тя изглежда много по-лесна за постигане, но всъщност е много по-трудна за осъзнаване, натрупване, управление и контрол. Това, което вие наричате оренда, евреите и християните наричат Свети Дух. Ако евреите носят материалното знание за волята на Бог, българите носят духовното. Това е вашата мисия!

Ето защо евреите са развили толкова много своята писмена култура и са създали свещените писмена – Тората, върху която днес стъпват християните. Вие трябва да развиете духа. Вие не можете да се придържате към една земя и сте обречени да бъдете вечни номади. Дори да спрете на едно място, скоро пак ще тръгнете на път. Обречени сте да бъдете номади в духовен план. Народът ви никога няма да спре и няма да се чувствате удовлетворени. Всички народи ще черпят с пълни шепи от вашата оренда и никой няма да си признае, че е вършил това. Вашата мисия е да пръскате Светлина сред народите, да помагате, да създавате, да свеждате орендата и всички да я ползват, като за вас ще остава твърде малко от това и няма да изпитате никакво удовлетворение. Дори след хилядолетия сред вас да се родят хора, които да се опитват да уловят и опишат орендата, идеята за българите, те ще останат непризнати и колкото и да се опитват, няма да могат на направят нищо повече от това да свеждат идеите, които други да използват и доразвиват и да пръскат Светлина.“

откъс от поредицата „Тангра“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

От птичи поглед Египет би приличал на огромна ленива змия, която пълзи, извивайки се от пустинята към морето

„Египет е най-старата запазена до днес култура в света – каза той, а аз го слушах мълчаливо. – Нашата страна е изключително деликатна и крехка, всичко в нея: нейното могъщество и сила, дълговечността й, се дължи на едно нещо, на Хапи. Така в древността се е наричала река Нил. Всъщност Египет е една тънка плодородна ивица земя около реката. Тя е толкова тънка, като че заплашва във всеки един момент да прекъсне. Който е ходил с лодка нагоре по течението на Нил е усещал колко деликатен е животът и как всичко зависи от волята на боговете. Египет е плодородна долина, притисната от два планински масива. На запад се намират полегатите хълмове на либийската пустиня, а от другата страна са много по-стръмните склонове на Арабската пустиня. Не голямата, а тази, която се простира между Нил и Папирусово море (днес Червено море). Колкото повече реката отива на север, толкова стените на планините се снишават и се раздалечават и се образува плодородна низина, която свързва този каньон със Средиземното море. Тук Нил, вместо да тече по тесен коридор, се разделя на няколко ръкава по обширна долина с форма на триъгълник. Този триъгълник, наричан делтата на Нил, има за основа брега на Средиземно море.

Всички градове на Египет са разположени или в делтата на реката, или нагоре по течението й. Една част от градовете са от единия бряг, а други – от другия. От птичи поглед Египет би приличал на огромна ленива змия, която пълзи, извивайки се от пустинята към морето, а делтата е нейната глава. В такъв случай Александрия ще е лявото око на змията, а Дамиета – дясното. През есента, когато Нил залива долината на Египет, тази дълга змия има синкав цвят на водата. През зимата, когато растителността избуява, водата се оттегля в коритото си и става слаба, като че ли изворът й пресъхва. Тогава змията би станала свежозелена от буйната растителност и тънките синкави ивици, каналите, които пресичат делтата. Тогава би изглеждало, че на змията й поникват пера или по скоро пух. Скоро синята ивица би се стеснила още повече и би се превърнала в златна, заради житата и ечемика, които зреят. В средата на лятото реката вече би станала толкова тънка, че на места изглежда, че ще прекъсне или че там никога повече няма да тече река. А тялото на змията би било оцветено в пепеляво сиво, като мъртво, поради сушата и прахта. Този момент е кратък, но напомня за смъртта. Миг след това водите на реката отново прииждат и носят със себе си плодородни наноси и животворна влага. Животът отново избуява и всичко започва отначало. Цикличността, това е най-важното нещо за Египет. Около това се върти нашият живот. Това е в основата на нашата религия. Цикличността на живота. Редуването на живота и смъртта. Тук, с горещия и сух климат на пустините, без живителната река животът на хората и животните би бил немислим.

Навсякъде другаде в света, освен че има река или море, валят и дъждове и така там животът е гарантиран от тези два източника на вода и влага. В делтата вали дъжд най-много десет пъти в годината, а нагоре по течението, в Горен Египет вали веднъж на десет години.

Ако през Египет не течеше свещената река Нил, вместо люлка на цивилизацията той би бил просто една пустинна долина, каквито има много в голямата пустиня. Нил е толкова живителен, защото освен вода влачи със себе си плодородна тиня и минерали, отмити от скалите в горното си течение. Именно тези наноси правят от водата безценно богатство, в което вирее всичко. Тази тиня и горещият климат са причина обградения с пустини египтянин да получава по три реколти през годината.

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Тя не беше жена, а скъпоценен камък…

Хипатия беше съвършена! Ти не можеш да разбереш това! Трябва да имаш очи, за да видиш съвършенството! Това е нещо, което само аз мога да оценя. Трябва да изграждаш това умение. За останалите хора съвършенството не съществува. Тя имаше съвършена красота. Само аз можех да я видя и да я оценя по достойнство. Всички останали, които се навъртаха около нея, не бяха достойни за това, което представляваше. Освен красота, Хипатия притежаваше духовна чистота. Тя сияеше с вътрешна светлина, допълвана с деликатния чар и изтънчеността на образованието й. Теон я беше обучил да бъде радост за всичките сетива на някой мъж. Аз бях единственият мъж, който можеше да я оцени. Само аз бях достоен за нея. Нейната образованост нямаше равна в света. Тя не беше жена, а скъпоценен камък. Хипатия бе самото въплъщение на красотата, не само външна, а и вътрешна. Тя трябваше да се докосва нежно и да не се зацапва. Винаги съм се опитвал да се обграждам с красотата. Цял живот се борих да създам един по-добър свят. Свят от красота и изтънченост. Днес обаче човечеството не е готово за това. Някой ден светът ще стане такъв, за какъвто мечтая, но сега хората са груби и недодялани. В този свят трябваше да се действа така и аз нямах друг избор. Съжалявам, че не живях в по-добри времена. Исках с Хипатия да живеем в онзи свят, който се опитвах да изградя.

Цял живот съм се стремил към красотата. Хипатия беше ефирна и чиста, тя беше самата Красота. Опитвах да събера красотата, независимо дали запечатана на платно, в дърворезба, или изваяна от злато, сребро и стъкло. Колекционирах красотата, но това беше мъртва, застинала красота. Исках и жива и я намерих – Хипатия. Красота на Хипатия беше несравнима с тази на студения метал, на платното или дървото. Това беше висша красота, топла, мека, жива. На нея можеш да й се насладиш, да разговаряш с нея, да я докосваш, да я галиш! Можеш да я притежаваш напълно, да й се дивиш и възхищаваш, да откриваш все нови и нови неща, на които да се наслаждаваш. Само това исках от Хипатия! Само това!

Исках да бъда по-близо до моя блян, но с нея живеехме в различни светове. Винаги е имало вражда между нашите родове. Тя принадлежеше на науката, на библиотеката. Този спор между античните хора и християните е от векове.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто