Хората тук са отражение на самия град, те са зависими…

„Повечето от вас живеят цял живот в Града, други са достатъчно дълго тук, за да разберат, че хората са изнервени, живеят забързано, зависими са един от друг, не са цялостни, завършени и са нещастни. Хората тук са отражение на самия град, те са зависими. Градът ще умре, ако в него не пристигат постоянно пшеница, месо, вино, зехтин.

– Водата също е много важна – каза българинът.

– Да, водата също е изключително важна – съгласи се аедът. – И докато в степта или извън града всичко това го получават или вземат от природата, тук някой трябва да го даде на гражданите. Затова тук хората са зависими много повече от чужда воля и не са свободни. В степта, ако воинът бъде прогонен от племето, той може да се отдели и да живее като ловува, отглежда овце, коне, лови сърни, убива вълците, които го заплашват, там той може да пие вода от поточетата и реките или от езерата. Тук това е невъзможно, ако човек е отритнат, може да умре или да живее в мизерия. Тук животът, макар привидно да е по-лек и цивилизован, всъщност е много по-жесток, защото хората нямат избор.

Тук, в големия град, хората не са личности, те се поставят в услуга на града и стават просто част от големия механизъм наречен Град. Така хората се обезличават и стават като магаретата, които се въртят в кръг, за да извадят вода, всеки ден те сами се впрягат и правят едно и също, едно и също, постоянно, монотонно, това е смърт за свободния човек, който иска да живее и твори, да скита, всеки ден да му се случват различни, интересни неща. Гражданите обаче не обичат несигурността, те са готови да заплатят за сигурността със свободата и индивидуалността си.“

историческа поредица „България“, автор Токораз Исто

Соколът летеше, но не гладът, а душата му на ловец и воин го караше да търси жертва…

„Като се качи върху седлото на коня, Арабкан затанцува от нетърпение. Мъжът като че ли порасна, гърбът му се изпъна като струна. Спомни си младостта и това, че е еничар и бей на цяла кааза. Подкара коня, на ръката си бе сложил големия кожен ръкав, на който държеше сокола. Птицата предчувстваше какво ще се случи и наддаваше весели писъци. Макар с качулка, тя се държеше трескаво, обзета от възбудата на предстоящия лов.

– Стооой, стой! – опитваше се той да успокои птицата и коня.

Мъжът много добре познаваше ловните полета, движеше се бавно и се наслаждаваше на природата. От много време не бе виждал слънцето и гората. Ветрецът, макар и сух, милваше брадясалите му бузи. Кръвта му се раздвижи, конят също танцуваше под краката му. Животното от доста време не бе излизало от обора. Но не да ловува бе дошъл беят. Той говореше на сокола, като че ли птицата можеше да го разбере.

– Ти си горда птица, Бурак. Роден си да цепиш въздуха с гърдите си и да ловуваш. Роден си да бъдеш властелин на небесата. Хищен и бърз… И аз съм като теб. Всъщност ти си аз, но нашата съдба е предопределена. Ние сме обречени на гибел. Аз вече съм мъртъв. Наистина, аз го убих, но и аз съм мъртъв от този момент. Повече не искам да живея! Аз трябва да умра!

Птицата, все още с качулка на главата, въртеше глава, като че ли се оглеждаше, или поне разбираше това, което еничарът ѝ говореше и се съгласяваше с него. В небето не се виждаха никакви птици и нито едно облаче. Беше горещо като в казан на ада. Затоплената вече земя излъчваше гъста мараня, която на пластове се стелеше над полето. Всеки човек, който видеше самотния конник, щеше да се зачуди как в този пек може да ловува.

Еничарът дръпна поводите на Арабкан и конят спря на място, като че ли някой го закова. Докато махаше качулката на сокола, той продължаваше да му говори:

– Аз го убих, Бурак, но той ме победи! Сега аз ще остана да живея с гузната си съвест! Той ме победи завинаги! Ти вече няма за какво да живееш! Аз повече никога няма да ловувам! Животът за мен и за теб свърши, соколе мой! Ти трябва да умреш!

Докато говореше това, мъжът махна с ръка и птицата се „откъсна“ от кожения доганджийски ръкав. С мощен удар на крилете си Бурак се издигна нагоре. Личеше си, че не е летял от много време. Той се стрелкаше ту наляво, ту надясно и се опияняваше от свободата и скоростта. Полетът правеше Бурак щастлив, защото той бе истински сокол. Той бе птица и свободата го опияняваше. Мъжът го гледаше и всички онези чувства, които го вълнуваха през последните седмици, отново нахлуха в него. Следеше го с поглед и продължаваше да говори:

– Аз съм мъртъв, Бурак, а ти си моята душа! Да, ти си душата ми и вече си мъртъв! Аз ще продължа да живея, но без душа, без теб, Бурак! – като каза това, беят бръкна в силяха си. Слънцето силно напичаше и го заслепяваше, като му пречеше да следи птицата. Бурак летеше и търсеше плячка, не гладът, а душата му на ловец и воин го караше да търси жертва. Той разцепваше небесата с острия си писък и като че ли предизвикваше всички птици да се изправят пред него. Отначало крясъкът му звучеше като боен зов, но постепенно някакво разочарование се появи в него. Птицата сякаш осъзна, че днес няма да има лов и никога вече не ще може да убие. Ибрахим очакваше този момент. Вече бе дал достатъчно свобода на птицата. Протегна ръката си, прицели се и стреля. Изстрелът прокънтя и като че ли се разнесе над цялата земя. Соколът, както си летеше, избухна в пера и сякаш изчезна. Изстрелът не го уби, а го изпари. От птицата останаха само пера, тя все едно се разтвори и от нея остана само душата ѝ.

– Ти си сокол – еничарът продължаваше да говори. – Символ си на свободата и бързината. Ти самият си като смъртта. Появяваш се изневиделица и убиваш. Ти заслужаваш да умреш в небето, като свободна птица. Ти си моето жертвоприношение към Аллах! Убих те, за да убия душата си! Аз вече съм мъртъв! Повече никога няма да убивам!

Еничарът бе потресен. Изстрелът с този пищов бе направил да изглежда така, все едно Бурак не е убит и мъртвото му тяло не е паднало на земята, а завинаги е останало там нейде в небето.“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто