Той беше владетел на всички боили, багатури и тиуни, само такъв човек, който превъзхождаше всички тези, можеше да им бъде владетел

Точно срещу мен се намираше владетелският трон, целият наметнат с кожи. Върху трона беше седнал огромен величествен мъж. Той беше без шапка. Косата му беше буйна, дълга и чуплива, брадата му беше мощна и стърчаща във всички посоки. Все пак си личеше, че човекът е положил усилия да внесе ред в нея, но опитът му можеше да се счете за неуспешен. В главата той приличаше на лъв с буйна грива. Главата му беше огромна, но подхождаше на могъщото му тяло. Той беше облечен в красиви кожени дрехи, наметнат с червена наметка, а на гърдите си имаше пришит златен щит, на който беше изкован знакът на Тангра. Дрехите на владетеля едва побираха огромното му тяло. Дори и седнал, той изглеждаше огромен, освен това беше седнал така, че се беше навел напред, като че ли се готвеше във всеки момент да скочи. Така седнал ми заприлича на огромен лъв, готов за скок. Стоях като зашеметен и бях забравил за всичко останало. Бях си мислил, че ще огледам всичко, но сега този мъж ме накара да прикова погледа си върху него и да не мога да отместя очи. Да, той беше въплъщение на всичките ми представи за власт и сила. Точно така си бях представял нашия владетел. Той беше владетел на всички боили, багатури и тиуни, само такъв човек, който превъзхождаше всички тези, можеше да им бъде владетел. Не, всъщност така си бях представял бог Тангра, но явно канът беше живото въплъщение на Тангра на земята. Не можеше да има грешка, човекът пред мен беше син на Тангра. Брадата и косата му бяха прошарени и странно контрастираха с бялото му лице. Белите косми стояха като отделни от гарвановочерната му коса и брада, без ни най-малко да загрозяват и състаряват владетеля. Те показваха опита, който той притежава, и мъдростта, която е натрупал, но в същото време не бяха толкова много, което означаваше, че владетелят не е стар, а е в разцвета на силите си. Те го караха да изглежда още по-благороден и мъдър. Сила и мъдрост в едно. Чертите на лицето на мъжа бяха одухотворени. Този мъж беше силен, но и мъдър, суров, добър и справедлив. Виждах мекия блясък в острия му орлов поглед. В този момент се сетих, че седящият в трона мъж много ми прилича на грифона, покрай който бяхме минали. Лъв, орел и бик в едно. Могъщ и свиреп като лъва, роден, за да властва, като истински лъв. Хищен и жив като орел. Крилете му даваха сили да лети над хората и да се спуска над враговете ни като могъщата птица. В същото време стабилен, силен, мощен и невъзмутим като някой бик. Този човек носеше в себе си всички тези качества.

Въпреки че гледах като омагьосан кана ювиги в очите, успях да забележа, че малката шатра, която беше разположена в голяма шатра, беше нещо като тронна зала, от тук се управляваше цялата ни държава. Тя беше уютна, цялата покрита с кожи, но не претрупана. По стените нямаше никаква украса, всичко вътре беше чисто и без никакво излишество. Единствената „украса” се намираше зад гърба на кана. Това беше един сребърен боен български щит, върху който беше изкован знакът на бог Тангра, зад него от двете страни бяха кръстосани меч и сабя, а най-отзад по средата изправено стоеше бойното знаме на българите – туг. То представляваше копие с конска опашка на върха си. Всичко това беше поставено зад гърба на кана и внушаваше, че канската власт е поверена на кана лично от Тангра. Щитът олицетворяваше защитата на народа и на нашата религия. Мечът символизираше личните воински и доблестни качества на всеки български воин. Мечът е лично оръжие и най-често се използваше в единични двубои, затова той олицетворяваше личните бойни качества на всеки българин. Сабята бе оръжие, което се използваше в конна битка при вихрена атака, тя символизира единството, тактическите качества на българите и показваше българските воини в общите действия като армия и войска.

Докато щитът символизираше отбраната и защитата, мечът и сабята показваха нашата мощ и силата ни и в нападение. Копието с конската опашка символизираше връзката на нашия народ с Тангра. То показваше оста на орендата и върхът му като молитва бе насочен към нашия бог. Освен това долният край на копието идваше от земята, средната част беше скрита зад щита и оръжията, а горният край сочеше към небето. В този смисъл долният край показваше, че народът ни идва от древността и носи със себе си миналото. Днес силата е вложена в народа и дори да не се вижда, е скрита в народа. Народът е щита, а силата е туга, който народът брани. В бъдеще силата пак ще ни води към Тангра…

откъс от първи том „Тохол“ от поредицата „Тангра“

Човек трябва да се обгражда с красота, да твори с нагласата във всяко нещо да вплита красотата

„Евдокия често се усамотяваше на различни места в двореца. Там тя търсеше покой и място за уединение. Императрицата обичаше спокойствието и красотата. Тя опитваше да се обгражда с неща, които са красиви, избираше места, които са уникални. Изключително красива, нежна и чувствителна жена беше тази, която някога се наричаше Атинаида. Сега тя се бе върнала в спомените си във времената, в които беше езическа жрица. Тогава баща й Леонтий се опитваше да я научи как да гледа на света и да разбира връзките между отделните части в него. Той беше софист и философ, тя обаче беше жена. Атинаида не беше като Хипатия, тя имаше женска природа и от малка се научи да се възползва от предимствата, които тя й дава. Въпреки че беше обучавана като философ, тя възприемаше живота като поетеса, с нежна и чувствителна душа. Тя смяташе, че от самия човек зависи дали ще живее в ад и ще превърне живота си в нещо неприятно и отблъсващо, или ще блаженства сред красотата в рая. Атинаида имаше усет към баланса в душата си, тя преследваше симетрията и хармонията навсякъде. Тази жена бе една от малкото, които можеха да си позволят да обърнат внимание на душата си и атинянката се възползваше от това. Тя обаче не беше като Пулхерия и останалите християнски монахини, които разбираха грижата за душата си само с това да се молят и да се отдават на Исус Христос. Не! Евдокия също беше християнка, но знаеше, че християнството обещава грижа за душата в отвъдното. Елия не можеше да чака и да се довери на отвъдното, тя също се молеше за душата си, но само за да се презастрахова. Всъщност нейната идея бе да живее, като се грижи за нуждите на душата си. Да направи така, че да задоволява всички пориви на безсмъртната си душа. Не поривите на тленното и на тялото, а на душата. С годините Атинаида бе изминала едно пътешествие в себе си. Тя разбра, че именно душата подтиква хората да се занимават с изкуство, поезия, да четат пречистващи и извисяващи текстове, да слушат музика, да рисуват или гледат красиви творения, да ваят, да се наслаждават на великолепни скулптури или строежи. Това беше чистата душа. Можеше по този начин да се грижиш и за тялото си, като го правиш красиво. Затова Елия се грижеше за сградите на двореца, за украсата. Тя дори помагаше на архитектите при изграждането на новите сгради на Втория Рим. Разбирането й за красота отначало бе затворено само в двореца, но с времето то се разпростря над целия Константинопол. Евдокия знаеше, че дори храната може да се приготвя вкусно и в нея да се влага красота и отношение и не е важно да се натъпчеш, а да заситиш и душата си, дори чрез блюдата. Човек трябваше да се обгражда с красота, да твори с нагласата във всяко нещо да вплита красотата, изяществото, личното отношение. Тя се опитваше да внуши на хората около себе си, че такъв е правилният начин на живот и мислене. Тя се обграждаше с хора, изповядващи нейната идея за живот. На това учеше и децата си, възпитаваше ги да имат сетива за красотата. Непрекъснато излъчваше това свое послание и около себе си. Неуморно изграждаше един свят на красота, на етични и чисти отношения, свят като нарисуван от ръката на опитен художник, излязъл изпод перото на прекрасен аед, изпята от ангелогласен рапсод. Понеже не можеше да промени света с едно махване на ръката, тя бе разделила света на различни сфери. Най-близо до себе си допускаше само хора, които имаха нейното мислене и изповядват идеята й за света. В него се намираха Теодосий, децата им, внучките. Колкото по-груби ставаха хората, толкова по-далеч от себе си ги държеше императрицата. Отначало тя въздействаше на света около себе си, а после се опитваше да наложи своя отпечатък върху покоите, двореца, града на василевса и така да промени и империята. Императрицата живееше в непрекъсната идилия и изграждаше такава около себе си и това й харесваше. Дори на политиците и на Хризафий се опитваше да внуши, че красота може да има дори в политиката. Искаше да го превърне в искрен християнин, него и всичките сановници, да им вмени идеята, че грижата за душата и хората е най-важното нещо в този свят и е дълг на всеки християнин. Хората в двора и около мъжа й обаче отказваха да проумеят нещата, за които тя говореше. Те бяха хора прости и праволинейни и разглеждаха света плоско и двуизмерно. Техните най-сложни категории бяха: приятели и врагове. Повечето от тях бяха воини или политици. И двете категории не можеха да проумеят за какво говореше императрицата…“

откъс от осма книга „Туки“ от поредицата „Тангра“

Според много историци името на Орфей всъщност произлиза от древната дума за арфа

„Орфей бил роден във Филипопол. Днес неговите наследници живеят сред нас. Той бил певец, владетел и създател на орфическото учение. Това учение останалите траки смятат за ерес, точно както християните наричат ерес всяко ново тълкувание на божествената същност на Христос.

Според преданията Орфей бил син на тракийския владетел на река Хебър (днес Марица) – Еагър или Ойадър, и музата на епическата поезия Калиопа (Хубавогласната). Историкът Диодор споменава, че Еагър бил лудо влюбен в Калиопа.

Според много историци името на Орфей всъщност произлиза от древната дума за арфа, съставена от думите „аур” – светлина и „рофае” – лекувам. Бил наречен така, защото лекувал душите на хората с вълшебната сила на музиката.

Някои хора смятат, че Орфей бил син на самия Аполон, защото всички изкуства и музиката произлизат от Аполон. Има историци, които смятат, че Орфей живял по времето на Мойсей, пет века преди Омир и Троянската война и тринадесет века преди Христа.

Орфей бил избран от Язон да участва с него в пътешествието на Арго, в търсене и похищаване на Златното руно. Той се отличил при това пътешествие.

Кратка и драматична била любовта му. В деня на сватбеното си шествие неговата любима, горската нимфа Евридика, била ухапана смъртоносно от змия. Орфей толкова обичал Евридика, че слязъл в подземното царство. Там аедът с лирата си трогнал дори сенките на мъртвите. В земята, където нямало страст и живот, неговата музика успяла да разцепи мрака и мълчанието. Орфей успял да разплаче боговете на подземното царство Плутон и Персефона. Те позволили на тракийския певец да изведе своята любима, нещо което не се е случвало никога преди и след това. Единственото условие, което поставили боговете, било Орфей да не се обръща назад. Орфей повел Евридика, но по някое време престанал да чува стъпките й. От копнеж и притеснение той обърнал взора си назад. В този момент водачът на душите отново сграбчил Евридика и я върнал обратно. С разкъсана душа от повторната загуба на своята любима, самообвиняващият се Орфей се върнал в родната Тракия, която изпълнил с мъката си.

След тази загуба, Орфей заживял във Филипопол, отблъсквайки всяко женско присъствие. Заради пренебрежението му към жените, при една нощна оргия, която се провеждала в храма на Дионисий при скалите на Трихълмието, жените-жрици вакханките го убили с камъни и разкъсали тялото му на парчета. Главата му била отрязана и хвърлена от скалата долу в мътните води на реката Хебър. Дори отсечена, главата продължавала да пее и да поддържа световната песен. Водите я отнесли чак до остров Лесбос, където бил издигнат храм-прорицалище, посветен на Орфей, в който оракул предсказвал съдбите на хората. Смята се, че неслучайно именно там се родила сладкогласната поетеса Сафо.

Ученикът на Орфей, легендарният Лин, наредил своя учител като пръв сред писателите. Той нарекъл Орфей най-велик сред разказвачите и го славел повече като разказвач, отколкото като музикант.“

откъс от многотомната поредица „Тангра“ на Токораз Исто

Пулпудева, Евмолпия, Филипопол, Тримонциум – откъде идват многобройните имена на град Пловдив

„– Филипопол е градът на едно от най-известните племена, така наречените сатри или беси. Те населяват планината Родопа, но стигнали и до тук, където върху три от хълмовете изградили крепост с високи непристъпни стени. Този град бил наречен Пулпудева. Дева на тракийски означава град, а Пулпу е езеро.

– Защо езеро? Има ли езеро около града?

– Някога Хеброс е обграждала града, а точно под трихълмието е имало голямо езеро (Днес на мястото на Тунела, Чифте баня, Съдебна палата и гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“). По-късно градът се наричал Евмолпия.

– Защо Евмолпия? – попитах аз.

– Има една легенда за Евмолп. Евмолпиас означава „Сладкопоен”. Това име му било дадено като прозвище. Той бил легендарен тракийски владетел, син на Посейдон и Хиона, която, за да скрие прегрешението си с Борей (северния вятър), хвърлила новороденото си в реката. Посейдон го спасил и го пренесъл в Етиопия, за да го отгледа Бентесикюме…

По-късно градът бил наречен на Филип Македонски, който бил враг на всички гърци и траки. Той обаче не харесвал Филипопол.

– Филип бил във Филипопол само един или два пъти. Много от учените смятат, че градът не е наречен на този Филип, бащата на Александър Македонски, който се наричал още Филип ІІ Аминта – в разговора се намеси Приск. – Знае се, че той разрешил единствено на един град да носи неговото име и това бил град, който се намира на северния бряг на морето, в древността наричано Тракийско (днес Бяло Море). Този град днес се нарича Филипи. Мнозина смятат, че Филипопол е наречен на други двама императори, носещи името Филип. Единият бил Филип V, който управлявал Римската империя в продължение на 26 години и укрепил най-вече Филипопол. Той дал дъщеря си за съпруга на тракийския владетел Терес ІІ, който управлявал Тракия от Филипопол. Другият император се наричал Филип І Арабина, който дал много пари за изграждането на града. Това станало, докато той бил император и през 274 година решил да отбележи 1000 години от създаването на град Рим. Тогава той отпуснал огромни средства за облагородяване на главните градове на провинциите. Така Филипопол станал много по-красив.

Градът бил наричан още Тримонциум, което на латински означава „Трихълмие”.

– Има обаче една голяма заблуда сред хората, а може би и сред вас, историците – каза влиятелният филипополец. – Много от вас смятат, че Филипопол е построен от бащата на Александър Македонски. Няма как Филип да е изградил Филипопол, защото той е много древен град. Много преди Филип и Македония въобще да ги е имало. Дори има нещо друго. Ние знаем, че Филип не е превземал Филипопол. Той се опитал да го разруши, след като с вероломство влязъл в него. Дори той не влязъл, а останал на стан извън града…“

откъс от пети том „Виктор“ от поредицата „Тангра“

Някога българите живели в Шумер и били известни като шумерци

„– Някога българите живели в Шумер и били известни като шумерци. Там те били водени от един велик владетел, който по-късно бил провъзгласен за бог от хората, живеещи в Междуречието. Този владетел се наричал Мардук.

– Чувал съм нещо за този Мардук – каза Атила. – Не беше ли обаче бог? Може би ти си ми разказвал.

– Да. Мардук бил главният бог на Шумер, но някога той бил жив владетел и българин. За него се говори, че можел да се превъплъщава в крилат дракон със змийска опашка. Барадж или Мардукан – така ние наричаме Мардук, бил символ на това, че българите са издръжливи, че ще устоят на всички трудности. Той станал символ на държавата и на нашите владетели. Знае се, че всички Дуло, всеки, който е бил кан на българите, имал змей в себе си. Това със сигурност е Мардукан или Барадж. Ние обаче наричаме змея верени още и с вашите понятия Елбеген и Леу.

– Защо не си ми разказвал за всичко това? Аз още като бяхме деца ти разказах за Барадж – каза Атила.

– Така е – съгласи се Авитохол. – Тези неща ги научих при обиколката си из света. Българите не говореха много за това. Те мълчаха и за кана нищо не казваха. Чак по-късно попаднах в Етеменанки и в истински зикурат в Ур. Когато влязох в зикурата, разбрах смисъла на българските думи зирата и зиарат. Така ние наричахме зикурата, което на български означава място за покой, гробище. Тогава проумях, че най-големият зиарат, този във Вавилон, който се нарича Етеменанки, а хората познават като Вавилонска кула, всъщност е гробницата на древния български владетел Мардукан, онова е мястото, в което живее духът на Мардук…“

откъс от осма книга „Туки“ от поредицата „Тангра“

Научете историята на тепетата във Филипопол

„Най-високото тепе (днес Джендем тепе, Младежки хълм), което е отдалечено от града на запад, е било заселено с кедрова гора и се наричало Кендрисос. На върха на това тепе живеели така наречените кендриси. Те били наречени така на кедрите и на гората, обрасла това тепе. На върха имало огромен храм, посветен на Аполон Кендрисийски. (По-късно на негово място била построена черква, посветена на Свети Илия. Именно Свети Илия наследил вярването в Аполон.)

На второто по височина тепе (днес Бунарджика или познато още като Альоша) живеела филията на хераклидите. На върха имало издигната огромна статуя на Херакъл. В този квартал живеели хора, които вярвали в това, че човек чрез подвизите си може да се издигне до ниво на бог, така както Херакъл придобил божествена същност. От този квартал излизали най-добрите воини на града. Там живеело жреческото съсловие.

Между това тепе и Трихълмието (днес Старият Пловдив) има още едно тепе. То било населено от така наречените орфици. Тези орфици са наследници на Орфей, защото Орфей бил роден точно в този град.  Той бил певец, владетел и създател на орфическото учение. Това учение останалите траки смятат за ерес, точно както християните наричат ерес всяко ново тълкувание на божествената същност на Христос.

 Други две тепета се извисявали не далеч от тук. Едното се наричало Петра, което на гръцки означава камък (Днес това тепе го няма, на негово място е изворът с много добра вода, който се нарича Каменица. Тези две тепета – Каменица и Лаута, са били използвани като източник за строителен материал. За разлика от Марково тепе, което се е извисявало на мястото на хотел „Лайпциг” и е превърнато в павета, другите две тепета са унищожени за строителни материали.), другото тепе зад него се наричало Лаута. Там живеели тези, които наричали себе си родопеи. Всички тези фили били филипополийци, но с различен произход.

Евмолпийците живеели на Трихълмието, имало още еврийци, кръстени на реката, която някога се е наричала Еврос. Еврос или Хебър (Марица) и дала името на целия континент. Отначало Европа се наричало само поречието на река Еврос (Марица) и особено около нейната делта. Днес от Босфора до Херкулесовите стълбове (Гибралтар), цялата тази земя се нарича Европа. Първите европейци обаче и първата земя, наречена Европа, били именно тук…“

Филипопол – един от най-древните градове в света

„– Мнозина автори смятат, че това е най-древният град в света. Води се спор дали Дамаск, или Филипопол е по-древен. Тук са живели хора от най-древни времена. Това е уникално разположение, тепета, които осигурявали защита, плодородната низина е изхранвала жителите му, а реката Хеб (Хебър) давала вода на гражданите му както за пиене, така и за напояване. Филипопол е много по-древен от Атина, Константинопол и Адрианопол. В сравнение с него Александрия и Рим са пеленачета. Тук е имало селище, откакто по земята има хора. Мнозина смятат, че точно тук е бил раят.

През града минава един от главните пътища, пресичащи тази част на света – Виа Милитарис. Филипопол отговаря на всички изисквания, за да бъде голям град. Има река, естествено е защитен от тепетата, доведена е вода от планината и е естествен център на цялата тази широка равнина.

Приск още не беше спрял да говори, когато развълнуваният Флавий Мантан заговори:

– Не, тук не е бил раят. Раят и днес се намира тук. Всички граждани на Филипопол живеят в рая. Това е най-плодородната земя, слънцето затопля земята и през лятото, и през зимата, а водата от Хеб напоява нивите на селяните. Водата тук се намира толкова плитко под земята, че всеки има кладенец в нивата си. Тук е раят!

Хората по тези земи са богати и спокойни. Дори робите живеят добре, те са сити, здрави и се радват на добрия климат. За съжаление богатствата на тази земя винаги са привличали зли сили, които минават като мор и я плячкосват…“

откъс от многотомната поредица „Тангра“

 

Какво не знаем за Омир и „Илиада“

„– Тумирите често идват при нас тук в саракта. Те знаят всичко, но то е кодирано и скрито в различни световни истории. Зад всеки мит или световна история стоят тумирите, които са вложили и скрили в тази история много важни неща за хората, бог и всеки един народ.

Чувал ли си за „Илиада”?

– Не, не съм чувал.

– В такива истории като „Илиада” например има кодирани важни неща за историята на човечеството. Само че разказът, за да бъде скрит, се прикрепва към някоя съвременна история. Така например в „Илиада” се говори за битката между различни светове и раси, но по-късно е вкарана в битката между народите, живеещи в тогавашния свят, около Морето в средата на земята (Средиземно море) и Евксински понт (Черно море).

Много хора, които не разбират, днес смятат, че в „Илиада” се говори за някаква война между гърци и троянци, всъщност няма нищо такова. Описаната битка въобще не е за този свят. Елена, Хектор, Агамемнон не са от този свят. Ахил е предвождал кимерийците, които днес са познати като българи. Иначе в тази история е описана една духовна битка между всички народи, живеещи на земята. Всеки един от тях е описан какво представлява и каква роля трябва да играе в света. В много по-късни времена гърците са присвоили тази история. Иначе, когато се е провеждала тази война, те въобще не са населявали днешните територии на Гърция. Древните пеласги са живеели на мястото на днешните гърци. Елините са живеели на север около град Пулпудева (днес Пловдив) и дори още по-насевер. И става така, че много столетия след Троянската битка елините се заселват по тези земи, но им харесва историята за Илион и си я присвояват. По същия начин те постъпват и с религиите и митовете на околните народи. Така например митовете за Олимп са били създадени за планината Арбат (Родопа), за планините в Мала Азия, но те ги взели и ги преразказали за планината Олимп.

Седем антични града спорят за това в кой от тях е живял Омир и къде точно е създал своето велико произведение. Тези хора са незнаещи и виждат само видимия свят. Те не са посветени и не знаят, че столетия преди да бъде записана, „Илиада” е била пята от аеди, разказвана и допълвана от много хора. Първият човек, който решава да я запише, е Ликург. Той пръв събрал първите 8 песни, направил това в град Кеми. Това бил град в Мала Азия, който не бил заселен с гърци и бил построен на мястото на древна Троя. Езикът, на който записал поемата, не бил гръцки, а кемийски. В продължение на триста години, след като „Илиада” била написана, гърците дори не подозирали за съществуването на поемата, а не знаели и за историята около Троя. Когато се запознали с книгата, те много я харесали, превели я и започнали да претендират за авторство. Но те не знаели, че истинското име на първия човек, разказал за Троя, било Боян.

– Боян!!! – възкликнах аз. – Да не е бил колобър?

 прочети още…

Всъщност Омир олицетворява цялата секта на тумирите и никога не е имало човек Омир

– Ти сам можеш да прецениш! Само искам да ти кажа, че някога колобрите и тумирите сме били едно и чак когато светът станал по-голям и знанията повече, сме се разделили. Така ние сме останали по-близо до истината за бог и до света на Тангра, а тумирите са се приближили до хората и до това, което те наричат наука.

Самите гърци от онова време потвърждават, че името на автора не е Омир, както твърдели по-късно техните съотечественици, и той не е грък, а кемиец. Те открито говорели, че името Омир не е собствено име и не е на автора, създал „Илиада”, а на техния език просто означава слепец. Според най-старите паметници името на Омир било Тумир, после с времето станало Томир и най-накрая Омир. Всъщност гърците изопачили името тумир. Отначало всички знаели, че тумир разказват епоса, постепенно вместо тумир започнали да го наричат умир, защото им било много трудно да произнасят „т“ отпред, по-късно умир станало Омир, но всъщност през цялото време това означавало тумир или слепец. Така в техния език е останало, че омир означава слепец. Именно сектата на тумир създала „Илиада”, тя тогава не се е наричала така, но освен този епос нашите тумир знаят още много други и във всеки един от тях е закодирана тайна, скрита част от историята, която е само за посветени.

 Всъщност Омир олицетворява цялата секта на тумирите и никога не е имало човек Омир.

– И човекът, когото срещнах, е бил тумир?

– Да, не ги подценявай, те са едно цяло с нас и ние ги изпращаме като наши посланици! Днес те са свързани най-вече с българите, но и това има своите изключения. Това е куриоз, тумир обикалят света, а са слепи. Ние, колобрите, сме приковани тук и не желаем да напускаме това място; когато го правим, е с болка. Затова ни бяха нужни българите. Те единствено бяха живи и пълноценни. От тях ние черпим своите сокове, те са нашите корени, с които сме се свързали с този свят…“

Най-добрите коне в света – „небесните коне“ на българите

„Конят, който ми дадоха, беше от най-чистокръвните „небесни коне”. Българите яздеха така наречените „небесни коне”. Това бяха най-добрите коне на света. Когато конете в Европа, Китай и Индия били дребни и неиздръжливи, българите разполагали с коне, които били много по-издръжливи, по-бързи и несравнимо по-силни. Твърдеше се, че те са наследници на земни коне и конете на Тангра. Тъй като неговите коне били много по-едри, така и кобилите, които те заплодили, родили по-едри и издръжливи кончета. Затова те се наричаха „небесните коне”. Всички народи се опитваха да придобият коне от българите. Днес китайските коне произлизаха от тринадесет небесни коня, които нашите предци им бяха продали преди столетия. Те ги купили на изключителна цена – за килограм живо тегло от коня плащали килограм злато. Освен че сме използвали жребците на Тангра, българските коне бяха най-добри, защото ние държахме нашите бойни коне свободни в табуни. Там властваха само най-силните и здрави жребци и така естественият отбор правеше нашите коне най-добри. Другите народи се намесваха в тези божествени процеси и в стремежа да „произведат” добър кон, го объркваха. Беше нормално ние да имаме най-добрите коне. Ние живеехме с конете, израствахме на седлата и всички бяхме отлични ездачи. Конят за нас беше не само животно, той беше наш приятел, боен другар, той ни даряваше свобода и ни позволяваше да опознаем и покорим света. Българите и конете бяха в едно неразривно цяло. До такава степен се бяхме сраснали с конете, че елините, след като се запознали с нас, измислили едно митологично животно, което нарекли кентавър. Българите сме послужили за прототип на кентаврите. Може би затова във всички гръцки истории кентаврите бяха смятани за мъдри и те учеха гърците на всичко – от бойни умения до това как да живеят…“

откъс от втори том „Ат“ от поредицата „Тангра“