Човек, макар да живее в настоящето, през цялото време съдържа миналото и бъдещето в себе си.

„Човек, макар да живее в настоящето, през цялото време съдържа миналото и бъдещето в себе си.

– Това не го разбрах – каза българинът.

– Човек съществува в настоящето, но спомените и мислите м`у винаги са насочени назад, натам, откъдето идва, в същото време една част от него е в бъдещето.

Когато мислиш за приятелите си, се опитваш да си ги представиш в бъдещето, а когато мислиш за враговете или неприятни неща и събития, си ги спомняш в миналото.

– Това също не успях да разбера.

– Слушай тогава, ще ти го разкажа по-издалеко.

Всички хора, които ни уважават и обичат, тези, които ни отделят от времето и мислите си, които искат да бъдат близо до нас, са обърнати с лицата си към нас. Всъщност всички хора в живота ни са обърнати към нас или с лица, или с гърбове. Хората с гръб са тези, които се отдалечават от нас, които си отиват, те са избрали с лицето си да бъдат обърнати към някого другиго.

Желателно е хората, които се намират близо до теб, да са с лица към теб, а не такива, обърнати с гръб. На никого не му е приятно и не би искал хората, които са близо до него, да са му обърнали гръб.

Ти какво би предпочел, хора, които са близо до теб, но са обърнати с гръб към теб, или такива с лице, но по-далеч?

– Разбира се, хора с лице към мен. Дори да са далеч, предпочитам да са с лице. Това ще означава, че те искат да са до мен, такива рано или късно ще се приближат, а бъдещето на тези с гръб към мен е да се отдалечават.

– Виждаш ли, когато оценяваш другари, винаги мислиш в бъдеще и с перспектива, а когато мислиш за враговете си, мислиш за тях в миналото, какво са ти сторили.“ – откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

https://orendabooks.com/poredica-blgariya/54-i-vi-tom-kubrat.html

В този момент разбра всичките думи за любов към отечеството, които бе чувал през живота си

„Един ден, докато се разхождаше из планината, чу омагьосващия звук на гайда. Без да знае защо, тръгна натам и не след дълго видя един овчар, който свиреше, докато пасеше стадото си. Музиката, която чуваше, бе протяжна, тъжна и искрена. В нея имаше нещо митично и сакрално. Човек почувства душата на най-древната планина, в която се намираше, усети духа на народа. Гайдата бе ключ към неговата чувственост и изведнъж в него избухнаха всичките му чувства и се разплака. Тази музика го изпълваше с гордост и сила заради произхода си и Човек за пръв път разбра за силата, която произтича от рода и народа му. Така той научи следващото си име – Потомък

В този момент разбра всичките думи за любов към отечеството, които бе чувал през живота си. Едва сега проумя какво движи патриотите в техния път. Една гайда направи за него това, което стотици часове възпитание в патриотизъм не бяха успели…“

откъс от книгата „Нова Притча“, автор Токораз Исто

Този народ бе най-древният, съществувал още от зората на човечеството…

„През дългата си история Народът се бе наричал с различни имена. Може би затова неговото име не се споменаваше в аналите на историците, а само тумир знаеха цялата история. Другите можеха да го проследят само като някаква смътна сянка, която се появява ту тук, ту там. Навярно затова някои наричаха българите Липсващият народ. Историята на този народ беше жива, тя не се разкриваше на тези, които бяха недостойни да я научат, на негодните, слабите, страхливите. Тази история бе на славни хора, те бяха преплели душите си в историята на народа и продължаваха да го правят в саракта. Всеки, който знаеше историята на Народа, можеше да контролира душите на българите в саракта, затова историята се предаваше като магия, като ключ към саракта, към душите на воините. Тази история беше жива, защото българите бяха вечно живи и щяха да са живи, докато го имаше светът. Те никога нямаше да загинат и докато имаше и един жив българин, който да може да прозре мисията на Народа, той щеше да съживява орендата и да дава живот в душите на хората. Този мъж трябваше да е достоен, за да може да не осакатява душите и историята на своите предци…

Тумир знаеха, че историята на българите е жива и само като такава може да бъде пренесена и разбрана от следващите поколение. Не всички от Народа бяха достойни да я разберат. Обикновените хора никога нямаше да намерят сили на вникнат в истината. Само тези, които разглеждат историята като част от себе си, които свързват историята с настоящия си живот, които осъзнават, че в момента творят същата тази история, че са отговорни пред честта на своите предци, че имат дълг, можеха да разберат историята.“

www.orendabooks.com

Дълбочината, до която писателят достига в произведенията си, е непосилна за обяснение с прости думи…

Стоян Цветкашки е автор на поредиците исторически романи „Тангра“ и „Ятаган и Меч“, които печата под псевдонима Токораз Исто. В превод името означава ТОзи, КОйто РАЗказва ИСТОрии, а сакралното значение е тумир.

Дълбочината, до която писателят достига в произведенията си, е непосилна за обяснение с прости думи, тъй като Токораз Исто е перото на Бог. Чрез него Великият създател е представил много малка част от Висшия промисъл. Малка, но напълно достатъчна, за да посветите времето и енергията си за нея, защото тя е сакрална.

Това, което Токораз Исто представя, е Път, но за да го поемете, е нужен кураж. Този Път е посвещение, той е духовно осъзнаване, което изисква подготовка.

Всеки, който смята себе си за поне малко одухотворен, трябва да се отдаде на романа „Тангра“. Тази книга е от онези, които не се четат с очи, а с душа. Енергията е толкова силна, че усещаш как се влива в тялото, поглъща те и те води…

Води те към дълбоко скритите кътчета на душата, задава въпроси, чиито отговори по една или друга причина избягваш… Тя те провокира, кара те да я усетиш, да я осъзнаеш, да я приемеш, да се слееш с нея, да я оставиш да те води, да й се отдадеш…

Как се представя такъв автор? Как се представя такова творчество? Те говорят сами за себе си.

Интервюто с писателя можете да прочетете тук

Благодаря на Токораз Исто, че отдаде на мен и читателите на „Форум“ частица от духовността си, макар и за кратко.

Драгомира ГЕОРГИЕВА, в-к „Форум“

Някога сред тумирите е имало толкова добри разказвачи, че лично бог Тангра е слизал да ги слуша

„Тумир беше специална секта сред българите, която се състоеше от седем разказвачи. Канът ювиги – върховният владетел на българския народ, беше глава на сектата на тумирите. Те бяха специални хора, тях ги посочваше лично бог Тангра, те помнеха цялата история на българите от най-древните времена до днес. Обикаляха из българската земя и разказваха приказки и истински истории, които се бяха превърнали в легенди и митове. За да не може историята на българите да бъде научена и използвана срещу нас от враговете ни, тя беше разделена на седем и всеки тумир знаеше само своята част. Това се правеше, защото в нашата история беше кодирана тайната за успехите на нашия народ и за битките, които сме спечелили. Единствено на големия празник на народа ни, който се провеждаше на седем години, седмината се събираха и последователно разказваха цялата история на народа ни. Племето притихваше и по цели дни слушаше историите на тумир.

Легендите разказваха, че някога сред тумирите е имало толкова добри разказвачи, че лично бог Тангра е слизал да ги слуша. Смяташе се, че да слушаш разказите на тумир е като да общуваш с Тангра, защото Бог присъстваше постоянно в разказите им. И всяка тяхна дума е като произнасяне на божието име и като молитва.

През останалото време тумир обикаляха из българските земи и носеха своите истории и в най-затънтените юрти. Да те посети тумир се считаше за голяма чест и той се приемаше като най-скъп гост. Всяка юрта, в която пожелаеше да отседне тумир, трябваше да се грижи за него. Домакините бяха длъжни да осигурят храна, подслон и сигурност на разказвача. Той можеше да остане при тях колкото пожелаеше. Колкото по-дълго останеше тумир, толкова повече истории щяха да чуят хората от юртата и толкова повече благодат щеше да излее Тангра над хората чрез него. Смяташе се, че лично бог Тангра направлява стъпките и действията на тумир. Тумир никога не ловуваха, не воюваха, не биваше да носят оръжие и ако те не заговореха първи, никой нямаше право да ги заговаря. Хората смятаха, че тумир непрекъснато повтарят наум историите, които трябваше да знаят. Смисълът на живота на всеки тумир бе да не забравя и да не промени историята, която трябва да разказва. Всеки тумир според дядо ми се отличавал с изключителна памет и ясен, силен глас. Старият шаман твърдеше, че е чувал всичките живи днес седем тумири.

Освен че беше чест да бъдеш тумир, беше голяма отговорност и тежко бреме, защото, за да не забравят да са винаги съсредоточени и за да останат винаги тумир, на младите разказвачи, когато достигаха бойна зрялост, им се избождаха очите. Така тумирите цял живот обикаляха със своите дълги черни власеници с качулки и се взираха с невиждащите си очи към върховния Бог на българите.„

откъс от поредицата „Тангра“

Светът, в който живеем, е отражение на нашата душа

„Ако на един човек му е хубаво, ако се чувства щастлив, това означава, че е добър човек. На лошите хора им е отнета възможността да бъдат щастливи. Те могат да бъдат нахранени, да имат много жени, коне, злато или сребро, но не могат да бъдат щастливи, защото нямат душа.

Само добрите хора могат да бъдат щастливи. Такъв човек се чувства запълнен. Той никога не прави злини, защото се чувства цялостен. Злините идват от липси, а не от излишества, не защото човек е лош, а защото няма. Тези липси обаче не са от този свят, а са в душата му.

Владетелят не тръгва да завладява нови земи, защото тия, дето ги има, са му малко. Той има много земя и не му е нужна повече. Той тръгва на война, защото в душата му зее дупка. Така цял живот опитва да я запълни, но не осъзнава това. Всички злини в тоя свят са заради празните места в душите на хората, но те не го разбират. Ако можеха да го разберат, щяха да осъзнаят, че светът, в който живеем, е отражение на нашата душа и не бива нищо да се върши навън, ако не е направено вътре в нас. И ако искаш много да имаш нещо, не се опитвай да го придобиеш в тоя свят, а погледни дали нуждата ти не е в душата ти и там се опитай да я запълниш!

Всеки човек има две очи, с лявото гледа в душата си, в отвъдния свят, а с дясното в настоящето, в тоя свят. На повечето хора не дясното им око е гладно, а лявото, но те не разбират това. Ето защо човек трябва да раздели себе си и да се научи да вижда и с лявото, и с дясното око, и чак тогава ще разбере кой глад откъде идва. И ще проумее, че повечето чревоугодници хранят левия глад, войните са от лявата страна, желанието да властваш също е от там, горделивостта, дребнавостта, отмъстителността, любовта, властта, всички тези са от лявата страна.“

откъс от първа книга „Тохол“

Разговорите между хората най-общо могат да се разделят на четири типа

„– Разговорите между хората най-общо могат да се разделят на четири типа. Това деление е напълно условно, но ще ти помогне да се ориентираш.

Първият тип разговори са тези, които се водят най-често. Това са разговорите за глупости. В повечето случаи хората говорят за това или онова, оплакват се от болежки, от това кой какво им е направил, какво се е случило през деня, но най-много говорят за храна. Те се отнасят към нея все едно най-важното нещо на света е да се наядат. Толкова много мислят и говорят за храна, че не им остава време да мислят и говорят за друго. За тях всичко се върти около яденето и храната. За тези, които пият, понякога виното или кумисът са по-важни дори от храната. Тези разговори са от клюкарски тип.

Когато слушаш тези разговори, не бива да се подвеждаш и да се вслушаш какво говорят хората. В този момент трябва да знаеш следното: когато хората говорят по този начин, изразяват неудовлетвореността си от живота си. Често те дори не разбират това. На тях им се струва, че животът е несправедлив, болестите ги преследват, зимата е студена, децата им не ги слушат, възрастните са глупави, храната не е вкусна, разказват си какво са пили или яли. Спомнят си някакви неща, случили се преди време. Понякога се смеят и се шегуват, забавлявайки се. Тези разговори са тъжни и никога не изразяват това, което хората искат да кажат. Истината е следната, понеже тези хора са незавършени и нямат цялост, те се чувстват наранени и неудовлетворени. На тях все нещо им пречи, „убива ги обувката“, но те не съзират, че всичко това е, защото са незавършени и наранени.

Този тип разговор или живот, отношения между хората се нарича тип „овца“. Нали знаеш какво е овца?

Овцете са стадни животни, те са тревопасни. За да оцеляват, те непрекъснато се врат една в друга, притискат се, като по този начин ограничават личната си свобода. Тяхната тактика е такава, да се притискат и хищникът да избере тяхната сестра вместо тях. Това предопределя те да са слаби, беззащитни, предателски настроени и лицемерни. Овцете са глупави и единственото, което по цял ден правят, е да блеят. Те имат дебело руно, с което се отделят от околния свят, за да не бъдат наранени. Обикновените хора са като тях. И те така се врат един в друг, зависят от мнението на стадото и се нуждаят от неговата подкрепа. Стадото обаче не може да се управлява, ако няма куче или овчар.

Затова нарекох този тип разговори „овца“, защото тези хора са като овце и блеят като тях. Тези разговори са блеене. Най-важното нещо, което трябва да знаеш за овцете, е, че те винаги гледат една от друга. Ако една глупава овца се хвърли в пропастта, другите, без да мислят, ще я последват. Овцете са последователи. Те следват една и съща религия, обличат се една като друга, учат се да харесват едни и същи неща, блеят по един начин, мислят по един начин. Това животно най-пълно разкрива начина на живот и разговорите между повечето хора.

Има обаче и втори тип разговори, които хората водят. Този тип е много по-рядко срещан от разговорите на овцете. Той представлява разговори уж за „дълбоки“ теми. Хората говорят дълбокомислено, уж споделят мъдрост, но всъщност само говорят. Правят си вятър на устата. Тези разговори приличат на духовни, но не са. Това са просто приказки за развлечение. Понеже не ги удовлетворяват разговорите на овцете, те често имат нужда да водят някакви по-сложни разговори, да оцветят живота си в някакви по-специални цветове. Тогава идват тези разговори и този тип живот. Към него спада и религията. Този тип разговори или отношения между хората могат да се нарекат „разговори на магарето“. Нарекъл съм ги на това животно, защото то не е благородно, силно и издръжливо е, но обикновено се прави на такова, каквото не е. Овцете са класически жертви, магаретата уж са свободни, уж са красиви, уж са силни, уж са умни, уж са коне, но не са. Такива са и тези разговори, уж са умни, уж са за изкуства, уж покриват потребности от духовност, но не могат да го направят.

Третият тип разговори са за работа. Българите основно говореха за две неща – за битки и коне. Всеки народ има свои такива разговори според това, което основно правят. Отделните съсловия в другите държави също имат свои професионални разговори. Търговците говорят за търговия, воините – за битки, селяните – за времето и реколтите, занаятчиите – за цените и за техни си неща, матроните – за червила, лакове, помади. Тези разговори са благородни, когато се водят, хората изведнъж стават сериозни и задълбочени, защото това е тяхната работа, от това зависи да живеят и оцеляват. За мнозина това е по-важно от техния живот. Те осъзнават, че зависят от тези разговори и са много сериозни по време на провеждането им. Понякога, когато слушаш такива разговори. може да се подведеш, че хората са зрели, с голяма духовна възраст, след това ги чуваш как говорят помежду си като овце и разбираш, че си се лъгал много сериозно, че хората са си „деца“ и „овце“.

Конете са по-благородни животни, те вършат основната работа и осигуряват лова, оцеляването при битки; в някои от другите държави дори ги впрягат. Понеже конете са основна тема на разговор за българите, наравно с битките, нарекох тези разговори, този тип отношения и начин за водене на живота от „типа на коня“.

Магарешките разговори всъщност искат да бъдат като конските.

Има и един последен тип разговори, това са най-ценните и редки разговори. Това са разговорите между зрели духовни хора с голяма духовна възраст. Тези разговори са задълбочени и сериозни. В тях става въпрос за живота на хората. Това са разговори, в които не се говорят пословици и поговорки, а хората открито и без заобикалки говорят за себе си, за живота си. Този тип разговори са най-благородни. Това са истинските разговори, които оказват влияние на човешкия живот. Всъщност човешкият живот е изграден само от времето, в което си водил такъв тип разговори или си живял живота си по такъв начин. Така се оказва, че някои хора са живели истински само няколко мига, а някои и по-малко. Аз винаги съм казвал, че човек е това, за което мисли. Сега бих допълнил: Само мислите, които не си водил като овца, магаре и кон имат значение, всичко друго е преходно и не е истински живот.

Ти, Тохол, някога замислял ли си се колко време всъщност си живял истински?

Такъв тип разговори могат да се водят от истински мъдреци и воини. Само самостоятелни хора, хищници, такива, които винаги са безупречни и в адекватност, са способни да живеят и да говорят така. Затова нарекох този тип разговори и начин на живот на „барса“. Всички хора искат разговорите им да бъдат като барските и се стремят към тях, но не могат. Повечето никога не постигат състоянието на барса. За тях това е недостижимо. Те ги имитират и подражават и тогава разговорите им стават тип „магаре“, но не могат да живеят и говорят така, защото са изпразнени от съдържание. И магарешките, и конските се опитват да ги наподобят, но не могат. Овчите въобще не знаят за тяхното съществуване. И често овцете, като се уплашат, се опитват да водят само магарешки разговори, защото барски не могат. А има хора, които цял живот се опитват да работят и да водят разговори от типа на „коня“. Останалите хора ги ценят, но ти трябва да знаеш, че това те правят от страх и защото не искат да водят овчи разговори.

Ти трябва да знаеш, че само един тип разговори и отношения между хората имат значение, само един тип мисли могат да осмислят живота ти и това е поведението на барса.“

откъс от първи том „Тохол“ от поредицата „Тангра“

Според едно древно пророчество всеки българин трябва да съчетава в душата си три същности

Според едно древно пророчество всеки българин трябва да съчетава в душата си три същности. Първата е на мъдрец и просветен човек. Този път се нарича Пътят на човека. Някога тези хора са се представяли от една древна българска секта от слепи разказвачи – тумир. Тази традиция в България продължава до края на ХІХ век и е била олицетворявана от слепите-разказвачи гъдулари. Другата същност, която трябва да притежава всеки българин, е тази на воина. Това е Пътят на воина. В древността всички българи са били воини, боили, багатури и тиуни. Третата същност е тази на духовен човек. Това е Пътят на колобъра.

В пророчеството се казва, че всеки истински българин трябва да бъде просветен човек. Но за да стане истински българин, той трябва да съчетава в себе си воин, мъдрец и разказвач и духовник. В многотомната история „Тангра“ авторът е описал какво представлява българинът.

В знака „тангристки кръст” е закодирано знанието за тази най-съкровена тайна, как може отново да бъде създадена Велика България. В голям мащаб той символизира начина, по който се е управлявала древната българска държава – саракт, в която канът е стожерът или копието – туг, воините са мечовете, а колобрите са щита. А в малък мащаб символизира всеки български воин – копието е гръбнакът, ръцете са мечовете, а гърдите и торса са щитът. Копието с конската опашка символизира връзката на нашия народ с Тангра. То показва оста на орендата и върхът му като молитва е насочен към бог. Освен това долният край на копието идва от земята, средната част е скрита зад щита и оръжията, а горният край сочи към небето. В този смисъл долният край показва, че народът ни идва от древността и носи със себе си миналото. Днес силата е вложена в народа и дори да не се вижда, е скрита в него. Народът е щитът, а силата е тугът, който народът брани. В бъдеще силата пак ще ни води към Тангра…

Всъщност това бяха четири знака на Тангра слети един в друг. Тангристкият кръст олицетворява легендата за българите, че България ще я има, когато се съберат трима: колобър, багатур и тумир и накрая се появи канът ювиги.

Най-отдолу бяха тумир, това бяха обикновените хора. Това беше Пътят на хората. Отдясно се намираха воините. Те бяха силните, затова държаха дясната страна. Лявата страна беше на духовността, на колобрите. Горната страна беше на кана. Тя осъществяваше връзката с Тангра – Бога-Небе. По нея протичаше основната оренда.

 Всичко това е описано подробно в поредицата „Тангра“ на Токораз Исто

Богатството на човек не е в това, което притежава, а в това, което може да загуби

„Богатството на човек не е в това, което притежава, а в това, което може да загуби. Не, по скоро богатството се измерва със страха за това, което можеш да загубиш. Всъщност мерната единица за богатството е страхът.

Тези, които са привързани към тленното и материалното, се боят да не го загубят, те са обсебени от този свят и не могат да познаят другите си същности и светове. Така богатството и страхът са едно и също проявление на еговата същност на човека. Тези, които притежават „богатство”, се страхуват да не го загубят и накрая се оказва, че те са обвързани и всъщност са бедни, защото не притежават себе си и безсмъртната си душа, а са я продали за дрънкулки и храна.

Истински богатите хора са тези, които имат себе си и само те притежават възможността да живеят свободно.“

откъс от седма книга „Етцел“ от поредицата „Тангра“

Животът всъщност представлява два мяха. В единия е силата, младостта, времето на човека…

„Той докосна чашата, а след това се зачуди колко повече знаеше от предния път, когато се намираше тук. Миналият път, когато вървеше към храма изсечен в скалите, все още беше момче, но беше много по-млад и силен. Сега беше старец, чувстваше се уморен и стар, но знаеше много повече неща за собствения си път. Не беше ли това мъдростта? Той разбра, че животът всъщност представлява два мяха. В единия е силата, младостта, времето на човека. Когато си млад, единият съд е препълнен с колкото течност Тангра ти е отредил, защото, ако не са ти отредени много дни, мяха ти може да не е много пълен. Другият съд е мъдростта. Отначало той е празен. Животът всъщност представлява преливане от единия съд в другия и колкото време живеем, толкова повече изливаме от единия си мях. Всичко това човек прави, докато е на гърба на своя кон. Конят е участта, съдбата. Човекът се опитва да прелива от единия мях в другия, от живота си и живеенето, от това, което му се случва, опитва се да извлече мъдрост. Ако човекът е умен, ако има подкрепата на Тангра, той изсипва малко от водата си по земята, по гърба на коня и по себе си, а повечето вкарва в мяха на своята мъдрост. Повечето хора, за съжаление, пръсват водата си и не съумяват и една капчица да прехвърлят във втория мях, други са толкова глупави и арогантни, че дори не виждат, че има втори мях и смятат, че трябва да изпият водата си. Всички тези са обречени на това да преживеят живота си безсмислено, а от това по-голям грях няма.“

откъс от поредицата „Тангра“