Подобно на слънцето, тя разпръсваше своите лъчи и усмивки, озаряваше хората…

„– Най-чистият диамант не съществува, не може да бъде видян, той е толкова прозрачен, по-кристален от въздуха, чиста светлина. Диамантите съществуват само защото имат дефекти. И с хората е така, идеалните, диамантите-хора са ангели, а ние, с дефектите, сме хора, ние живеем, а вас ви няма, не можете да бъдете сред нас.

Тя бе толкова крехка и изящна – мълвяха устните му, а Курт виждаше как брадата на мъжа потреперва, – нежна и мимолетна като деликатните цветчета на вишнев цвят. Всеки, който я видеше, се учудваше, че тя бе моя дъщеря. Който я познаваше, знаеше, че тя не може да остане дълго тук, сред нас. Нейната природа, личността ѝ бяха несъвместими с живота. Съществуването ѝ бе невъзможно в този свят, тя бе същество от друг свят и това бе видно и ясно на всички. Нейното същество бе обвито в сияние, всеки неин жест и движение увисваха в пространството като произведение на изкуството и оставаха там завинаги, всеки, който някога я бе виждал или притежаваше нещо нейно, усещаше това непрекъснато. Тя бе художник, който с вещина рисуваше живота си, но не правеше това преднамерено, а всичко се получаваше някак леко, ефирно, органично и естествено. Тя рисуваше образа си и всеки щрих, жест, усмивка, всичко, което правеше, завършваше този неин съвършен портрет. Тя бе ангел, ефирно същество и всяко нещо, което докосваше при пребиваването си в този груб, недодялан свят, оставаше да свети в златно сияние.

Тя бе от онези редки същества, надарени с грация, финес и красота, които озаряват света на хората и всички бяха влюбени в нея, всеки искаше да е колкото се може по-близо до нея и бе готов на всичко, за да е в обкръжението ѝ.

Подобно на слънцето, тя разпръсваше своите лъчи и усмивки, озаряваше хората, излъчваше щастие и привидно сияеше, но вътре в себе си бе самотна и нещастна. И както, когато се взираш в слънцето, започваш да виждаш черна сянка, която се движи вътре в него, така и всеки, допуснат да надзърне в душата ѝ, с изненада откриваше, че зад привидното спокойствие и красота се спотайват мрачни кътчета, където бушуват урагани от спотаени страсти. Дълбоко в себе си тя бе нещастна. Това я правеше още по-крехка и деликатна и всички ние усещахме, че крехкото стебълце живот на това прекрасно цвете скоро няма да издържи огромния цвят и колкото по-красив, ароматен и голям е той, толкова по-скоро ще настъпи неминуемият момент, в който ще се прекърши. Ние знаехме това, опитвахме се да ти го кажем, но ти не желаеше да ни чуеш. Ти беше себе си и изживя живота си така, както искаше…“

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s