Воинът е човек, който се опитва да накара малкото дете в себе си да порасне

„– Дядо, от много време и ти и багатур-багаинът Баяр, когато ми обяснявате нещо, ми казвате, че трябва да бъда цялостен, завършен и ненаранен човек, какво означава това?

Като чу въпроса ми, старецът се замисли, поглади дългата си рядка бяла брадичка и някак се сви, все едно ни напусна. Гордеех се. Явно му бях задал сериозен въпрос и това, че един толкова мъдър човек, какъвто беше дядо ми, се замисли ме накара да изпитам задоволство. Изведнъж за мое учудване старецът заговори със силния си дълбок глас, който като че извираше от недрата на земята и каза нещо, което отново не разбрах.

Тази нощ е важна за теб. Когато ти направя знак и вдигна двете си ръце нагоре, това ще означава да го направиш. Сега слушай, но не забравяй знака! Разбра ли, Тохол?

Всъщност нищо не разбирах, но в този момент това ми се стори, че е някаква приумица на дядо ми, затова поклатих глава. Откъде да знам какво означава „да го направиш”?

– Вдигна ли ръце, правиш го! – повтори дядо, като че ли да се увери, че съм разбрал. Без нищо да разбирам, аз отново кимнах. След това погледнах към Баяр, за да видя дали той не е разбрал нещо повече от мен, но моят учител седеше без въобще да издава, че е тук и че участва в разговора.

– Когато аз и Баяр ти говорим за това, че не трябва да бъдеш наранен, имаме предвид следното. Всеки човек, когато се роди, понеже е малък, безпомощен и не може сам да оцелее, търси подкрепа. В лицето на своите родители той намира хора, които да се грижат за него, да го хранят, да го защитават, да го учат. Всичко това остава в хората като спомен, често като смътно чувство, като нагласа за цял живот, че те са малки, слаби и безпомощни. Веднага след това идва и това, че за тях трябва да се грижи някой, някой трябва да им дава храната, да ги защитава, да им помага. Тази рана, този спомен остава за цял живот. Дори най-силните и смели боили носят в себе си спомена за онова слабо, безпомощно същество, за което някой трябва да се грижи. Цял живот воините се опитват да прикрият това малко дете, което е незавършено, слабо, мънкащо, ревливо, сополиво, но в същото време се опитва да командва и да определя живота им. Това е малкото дете във всеки един от нас.

Повечето хора грешат като се опитват да скрият това дете. Други се борят с него, но никога не надрастват неговата наранена същност. Истинският път на воина е да се опитва не да крие детето и не да го затваря в дълбините на своята душа, а да го накара да порасне. Да го изважда на показ и да мисли върху всяко негово действие. Воинът е човек, който се опитва да накара малкото дете в себе си да порасне. Той се опитва да взема колкото се може по-малко решения с тази си своя същност. Когато малкото дете порасне, споменът за това, че си слаб, че не можеш да живееш сам, че си накърним, нескопосан, незавършен, изчезва. Няма как майстор в „Да”, боил или воин да има малко дете в себе си, защото то ще бъде неговото слабо звено. Тази негова същност ще му пречи да бъде силен, смел и свободен. Тя ще го кара да се държи като непохватно дете.

И така човек през целия си живот, ако не се бори с малката си същност, запомня това нещо, което разбира като първо нещо в своя живот – че е слаб и несъвършен и сам не може да се справи с живота. Това разбиране го съпътства винаги и навсякъде. И понеже знае, че е несъвършен, през цялото време той се стреми към съвършенство…“

откъс от първа книга „Тохол“, автор Токораз Исто

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s